Дали спасителните програми бяха изгодна сделка?

Гретхен Моргенсон, NYTimes Още е рано да се изчисляват разходите за правителствените програми в помощ на финансовите институции в кредитния погром. Това обаче не попречи на анонимни представители на финансовото министерство да споделят, че за да се избегне катастрофата, ще са нужни далеч по-малко средства от страховитите прогнози. Според изчисленията на източник от министерството, изтекли в „Уолстрийт джърнъл“, спасяването на финансовия сектор ще струва $89 млрд. Това е далеч по-малко от предполагаемите $250 млрд., които Бюджетната служба към Конгреса изчисли миналата година, както и от данните в други анализи, според които общата стойност ще е около и над $1 трлн. Обяснимо е, разбира се, желанието на министерството да съобщава добри новини за спасяванията през седмицата, в която изтича крайният срок за подаване на данъчните декларации в Службата по вътрешните приходи (IRS). А и министър е Тимъти Гайтнър, раздал милиарди за спасяване, докато бе президент на Фед на Ню Йорк, така че сегашните му верни служители имат интерес да уверяват обществото, че цената на спасяванията е станала по-малко тежка. Преди да отворим шампанското обаче, нека разгледаме разходите, отбелязани в тези изчисления, както и онези, които са пропуснати. В сумата от $89 млрд. влизат: разходите по стабилизиране на ипотечните гиганти Fannie Mae и Freddie Mac; гаранциите по заеми от Федералната жилищна администрация (FHA); и програмите за ликвидност, предложени от Фед, като гарантиращи покупката на ипотечни облигации от финансови институции. В тази сума изчисляваме и парите по Програмата за освобождаване от проблемни активи (TARP), която според пожелали анонимност източници от финансовото министерство един ден може да донесе печалба. Ако обаче Министерството на финансите иска да даде цялостна оценка на разходите по спасяване на финансовия сектор, ще трябва да прибави още няколко зрънца към броеницата. „Ако ще правите регистър на гражданското състояние, той трябва да е пълен – коментира Кристофър Уолън, управляващ партньор на Institutional Risk Analyst. – Нелепо е да се говори за печалба от краткосрочни транзакции по TARP, докато огромните правителствени разходи все още се отчитат.“ Една основна величина, която липсва в сметките на финансовото министерство, е значителният трансфер на богатство към банките от инвеститорите в резултат на политиката на Фед за задържане на ниските лихви. Не е лесно да се изчисли размерът на този трансфер, но ще е огромен. Банките имат изгода от политиката на Фед за ниски лихви, тъй като тя им дава възможност да печелят тлъсти суми от разликата между онова, което плащат за депозитите, и онова, което прибират от заемите. Тези маржове са особено щедри при кредитните карти при сегашния им среден процент от 14% и нагоре. Губещите от уравнението са спестителите и инвеститорите и най-вече хората с фиксиран доход. „Всички зависещи от лихвите инвеститори са прехвърляли онова, което трябва да получават, към държавата и банките – поясни Уолън. – Говорим за много пари.“ След това идват загубите, които търпи Федералната корпорация по застраховане на депозитите (FDIC), при евентуално поглъщане на фалиращи институции. Приблизителният разход на застрахователния й фонд е $6,65 млрд. за 43-те банки, фалирали през тази година. Фондът се финансира от банкови такси. Последните данни на министерството не отразяват щетите, които може да произтекат от споразуменията за подялба на загубите, подписани между FDIC и стабилните банки, с цел да ги убеди да поемат активите на фалиращите. Колко може да се наложи да поеме правителството като част от тази програма, засега не е ясно, но според очакванията на Уолън загубите ще са $400 млрд., когато всичко приключи. Последиците от лековатото отношение на правителството към разширяването на банките също ще са скъпи. „Отказът на политическата класа във Вашингтон да реши проблема с банковата несъстоятелност бързо чрез преструктуриране и рекапитализиране ще удължи процеса на икономическо възстановяване с години – твърди той. – Кредитирането ще продължи да се свива, а дейността на реалната икономика страда. Цената ще е трилиони долари в загубена икономическа дейност.“ Ако правителството позволява на банките да държат лоши заеми, оценявани при нереални нива в счетоводните книги, всъщност удължава агонията. По думите на Уолън правителството е трябвало преди доста време да накара банките да занижат заемите до реални нива, като междувременно ги остави да задържат парите от TARP като финансов буфер. Вместо това банките бяха насърчени да върнат парите по TARP и да отложат деня за осчетоводяване на токсичните активи по реална стойност. Затова свиването на банковата система продължава. Разбира се, изчислените $89 млрд. не включват и големите разходи, свързани с косвените правителствени гаранции на мащабни, взаимосвързани и обединени финансови институции. Миналата година Дийн Бейкър от Центъра за икономически и политически изследвания във Вашингтон изчисли, че 18 големи банки, които пазарът счита за прекалено големи, за да фалират, са получили предимство (като изкуствено занижени разходи за финансиране) на стойност $34 млрд. годишно. Тези финансови облаги са още един разход в резултат на кризата и продължителните мерки на правителството за защита на системата от грешките на мегабанките. Дори и финансовото министерство да не желае да признае това предимство, то е реално. Андрю Халдейн, изпълнителен директор на отдела за финансова стабилност в Bank of England, прегледа някои от тези разходи в отлична реч миналия месец пред Института за регулация и риск в Хонконг. Наричайки тези разходи „банково замърсяване“ и „вреден вторичен продукт“ на системния риск, Халдейн се опита да изчисли част от тях. При предишни финансови кризи, посочва той, разходите са били „големи и дълготрайни и често са стигали до над 10% от БВП преди кризата“. Сегашните изчисления на властите в САЩ, според които загубите от спасяването ще са около $100 млрд., представляват по-малко от 1% от националното производство (сравнително оптимистична прогноза на финансовото министерство). Халдейн предупреди, че занижаването на данните „почти сигурно подценява щетите за по-широката икономика“. Световното производство за миналата година бе с 6,5% по-малко спрямо предварителните изчисления без отчитане на кризата. В глобален мащаб това е равно на $4 трлн. изгубено производство, поясни той, като загубите може да са „постоянни“ или „трайни“. „Изчисленията на разходите за кризи или държавната помощ по подразбиране – казва Халдейн – предполагат, че банковото замърсяване е реален и значим социален проблем.“ За съжаление това е проблем, който лидерите на САЩ като че са по-склонни да подценяват, вместо да разрешават.