Защо Европа не може да бъде толкова силна, колкото й се иска?
Някои анализатори определят периодът на Студената война като време на алтернативи. По онова време Америка лансираше своята версия за възможностите и потенциала на либералния капитализъм, на естествения подбор в икономическите отношения. От другата страна беше Съветският съюз, който залагаше на картата на централизираното планиране. Между тези два полюса стоеше Европа, която демонстрираше симпатии към един
компромисен, по-балансиран модел на социалния пазар, където имаше място както за конкуренцията, така и за известно централно планиране на стопанските
процеси. Това политическо поведение на Европа предостави реална ситуация, в която да осъществи благосъстояние на повечето свои граждани в
отделните европейски общества. Най-яркият фактор в тази социално-политическа среда в континентална Европа се оказа не конкуренцията, а
сътрудничеството. Конкуренцията се изявяваше повече на микроравнище между отделни фирми, индустрии, докато в по-генерален, да го наречем
общоевропейски план, сътрудничеството беше водещо във философията на развитието на Европа.
В САЩ американците споделяха ценностната система на „естествения подбор“, а в Европа европейците полагаха повече усилия в посока на
регулирането на на отношенията между капитала и труда, както и целенасочената политика да се реализират по-добри жизнени стандарти за
европейските граждани. Вече през осмото десетилетие на двадести век, когато СССР започна да отслабва чувствително своето влияние, в Америка
Роналд Рейгън започна да провежда силна политика на намаляване на държавните регулции в икономиката. Тзаи политика се споделяше и от Маргарет Тачър
във Великобритания. Може да се каже , че в известна степен именно тогава започна онзи процес, който събирателно сега се нарича глобализация –
отпадане на търговските бариери, увеличаване ролята на финансовия сектор и други в този ред. Това нещо доведе до възприемането на идеята, че
вече нищо не стои на пътя на успешното разпространение на либералната икономика и демокрацията по света.
Никак не е изненадващо, че вече в периода след Студената война, в процеса на европейската интеграция вниманието се фокусира върху
преодоляването на рамките, които са в основата на свободното движение на капиталовите потоци. Това изигра известна роля спрямо интеграционния
европейски проект, чиято цел беше да постигне известно равенство между държавите в Европа и по-специално онези държави, които са членки на
Европейския съюз.
Някъде в този пъзел стоеше Германия, която положи огромни усилия да доближи Източна до Западна Германия, но не подходи по
същия начин спрямо останалите страни от бившия съветски блок. Затова станахме свидетели на преобразователни процеси с различно съдържание и
собствена динамика в Централна и Източна Европа. Двадесет години по-късно, след началото на транформационните процеси, виждаме, че Унгария е все
още зад Австрия по стандарт, Румъния и България оползотвориха доста години в опита си да достигнат показателите от 1989г. Това е очевиден
факт! Финансовата дисциплина и „шоковата терапия“ се превърнаха в основен инструмент за управление на процесите, особено в държави, които
започнаха да дебалансират своите приходно-разходни дейности – Испания и Гърция са добър пример в това отношение.
В крайна сметка се получава така, че автентичното, добре мотивирано и силно, дори емоционално желание за европейско единство се обърна
буквално с главата надолу, образно казано. Страните от Източна Европа недогонват тези от Западна Европа достатъчно, а същевременно западните
членки на ЕС харчат все повече средства за тази интерграция. Не е учудващо тогава, че в Източна и Централна Европа расте броят на тези, у които намалява
доверието в ЕС. Подкрепата за ЕС се позиционира на едно средно ниво от около 50%, но в някои страни като Италия и Гърция то е доста под тези 50%
индекс на доверие. Няма съмнение, че ЕС е едно изключително постижение на държавното управление и политическата дейност, което даде шанс на
европейските страни да се развиват в условия на стабилност и взаимна предвидимост. Многообразното единство, най-автентичната концепция на
ЕС, обаче не е достатъчен фактор, за да остане съюзът единен. Необходимо е да се проектира адекватна политика, която да отговори на настоящите проблеми
свързани с политическия екстремизъм, социалните пропасти и икономическите дисбаланси на континента.
Митко ДИНКОВ