Нужен ли е на България собствен икономически модел и какъв да бъде той?

България се нуждае от свой собствен икономически и социален модел на развитие

Преходът от централизирана планова икономика и еднопартийна диктатура[1] към свободно пазарно стопанство и демократично устройство на обществения живот доведе до разрушаване на съществуващия до 1989 г. икономически и социален модел на страната, утвърдил се през годините на социализма. За голямо съжаление развитието в България не тръгна по пътя на т.н. съзидателно разрушение в смисъла на големия австрийски икономист Шумпетер[2]. Постепенно и спонтанно се формира една икономическа структура, която в значителна степен носи белезите на свободното пазарно стопанство, от една страна, но тя е с ниска иновационна мощ, неконкурентоспособна и изключително слабо интегрирана в международните вериги за създаване на висока стойност, от друга страна. България постепенно загубва характерните черти на страна, принадлежаща към развитото индустриално общество.[3] През всичките 25 години на прехода вниманието на управляващите беше насочено главно към формирането на правова държава, опираща се на демократична конституция, утвърждаване на институцията на частната собственост и прехода към свободно пазарно стопанство, докато проблемите свързани с трансформацията на социалната сфера, защитаваща населението от многобройни житейски рискове бяха сериозно подценени. Без преувеличение може да се каже, че социалният въпрос и социалната защита се оказаха извън полезрението на политическия елит. Това в значителна степен превизвика и невижданата в съвременната българска история емиграционна вълна, довела до значително влошаване качеството на наличния в страната хуманен капитал.

Необикновено силното и трудно обяснимо противопоставяне и липсата на консенсус между политическите партии по основните проблеми на стопанското и общественото развитие през изтеклите 25 години се явява основна причина за отсъствието на визия за развитие и икономически и социален модел на страната[4]. Присъединяването на България към ЕС даде определен тласък на процеса на интеграция с възприемането на определени части от европейския икономически и социален модел, но този тласък се оказа крайно недостатъчен за осезаемо подобряване на живота на българските граждани.

Ситуацията се усложнява от това, че през последните години в България на отговорни постове в управлението на държавата бяха назначени редица възпитаници на американски учебни заведения, които са придобили теоретични и професионални знания главно по отношение на американския икономически и социален модел. Тези хора като правило не познават европейския икономически и социален модел и съвсем логично настояват за приемането на тази или онази част от американския модел, напълно пренебрегвайки както специфичните особености на страната, така и особеностите произтичащи от членството й в Европейския съюз и свързания с това процес на интеграция.

Опитът показва, че успешното копиране на американския икономически и социален модел може да стане само в неговата пълнота и цялостност. Възприемането на отделни части на какъвто и да е икономически и социален модел може да доведе до сериозни сътресения в икономиката и в обществото.

Примерите за това са многобройни. Тук не следва да се пренебрегва и фактът, че американският икономически и социален модел се базира на морални ценности, които в една или друга степен силно се отличават от европейските, в това число и от някои специфични особености на българския характер и душевност, което се проявява както по отношение на отделния индивид, така и на институционално ниво.

Следва да се спомене, че през последните десетилетия европейският икономически и социален модел е подложен на силен политически натиск. Все по-често и все повече европейски политици се опитват да аргументират необходимостта от приемането на американския икономически и социален модел. Парадоксално е, че тази тенденция най-ярко се проявява в европейските посткомунистически страни, за чиито политически елит американското общество с неговата ценностна система е единствен пример за подражание. САЩ се разглеждат не само като ултимативен гарант на националната сигурност, но и като най-успешен модел за обществено-икономическо развитие.

Нарастващият политически натиск се проявява в:

поощряване развитието на капиталовите пазари с цел превръщането им в основен източник за набавяне на собствен и чужд капитал за сметка на ограничаването на ролята на банките при финансиране на реалния сектор чрез ожесточаване на контрола върху тях, което в крайна сметка оскъпява и прави нерентабилна банковата дейност;
разширяване на частното социално осигуряване (пенсионно, здравно, имуществено) за сметка на общественото социално осигуряване;
въвеждане на гъвкави форми на трудова заетост, както по отношение на мястото, така и на времето за сметка на ограничаване на традиционната ориентация към дълговременна заетост в една и съща фирма;
либерализация на трудовия пазар и рязко намаляване на социалната защита по отношение на заетостта и т.н.

Този политически натиск е естествен резултат както на процеса на глобализация, така и на стремежа на определени влиятелни политически и икономически кръгове в САЩ да противодействат на задълбочаващия се процес на европейската интеграция, в който определени кръгове в САЩ виждат определена заплаха за хегемонната роля на страната в Западното полукълбо. Разработването на икономически и социален модел, съобразен със специфичните условия на България изисква познаването, както на американския, така и на европейския. И двата модела имат своите силни и слаби страни. Слабостите им са в значителна степен продължение на техните положителни качества. И двата модела са намерили способи и средства да ограничават отрицателното въздействие на техните слаби страни. Затова и двата модела могат да се разглеждат в общи линии като успешни.

Наивно е обаче да се мисли, че е възможно възприемането на отделни страни от двата модела без свързаните с тях негативни последствия. Така или иначе, България се нуждае от свой собствен икономически модел на развитие, който да отчита както процеса на глобализация, така и процеса на интеграция на страната в рамките на Европейския съюз.

Изключително тревожен е обаче фактът, че няма общонационална дискусия за развитието на страната в средносрочна и дългосрочна перспектива, за модернизация на българската икономика и общество. Управляващият елит се занимава изключително и предимно с прилагането на европейското законодателство и политиките на ЕС, разработвани от Европейската комисия.[5] Очевидно е обаче, че ефективни начини и средства за решаване на специфичните проблеми на страната не могат да бъдат разработени и предложени от чиновниците в Брюксел. Някои проблеми на бъдещото развитие на страната се обсъждат от обособени, малочислени групи от национално-отговорни общественици. За съжаление тези дискусии са на изключително ниско равнище и се свеждат в преобладаващата си част до една идеологизирана апологетика или до повърхностна критика на неолиберализма и американизма в поведението на българските държавници от началото на прехода до днешен ден.[6] Ние също застъпваме мнението, че България не може да продължи да бъде опитно поле на неолиберализма, но едновременно с това смятаме, че разработването на визия за развитие и икономически модел на страната следва да стане само и единствено на основата на прагматизма, без изпадане в зависимости от идеологически доктрини.

Критичното състояние на българското общество изисква нестандартно мислене и поведение, което да очертае една реална перспектива за народа и държавата. Сигурни работни места и увеличаващ се доход е това, което е най-важно за българското общество в момента. Необходимо е напрягане на цялото общество за решаване на жизненоважните проблеми на българския народ – намаляване на броя на населението, емиграцията, обедняването на широки слоеве от населението, ерозията на семейството като първична социална клетка на обществото, изпадане в забвение на исконни добродетели и ценности на като взаимопомощ, солидарност, взаимно доверие, спестовност и др.

[1] Присъствието на БЗНС в политическия живот имаше ярко изразен символичен характер, защото БЗНС беше приело ръководната и направляваща роля на БКП в обществото и играеше ролята на подгласник; затова без преувеличение може да се твърди, че в България имаше еднопартийна диктатура по подобие на тази в бившия Съветски съюз.

[2] Концепцията на Йозеф А. Шумпетер за „съзидателното разрушение” гласи, че икономическото развитие е процес, същността на който е формирането на все нови и нови комбинации на производствените фактори като следствие на иновациите и научно-техническия прогрес . Тези нови комбинации стесняват съществуващите икономически структури и в крайна сметка водят до тяхното разрушаване. В процеса на това разрушение възниква нов ред, който от своя страна неизбежно ще сподели съдбата на предходния ред. За подробности виж: Joseph A. Schumpeter: Kapiatalismus, Sozialismus und Demokratie, UTB, Stuttgart 2005.

[3] Едва ли има сериозно мислещ политик и икономист, който да отрича факта, че България както и другите посткомунистически страни принадлежат към развитото индустриално общество.

[4] България е единствената бивша социалистическа страна без дисидентско движение. Въпреки, че е имало многобройни случаи на преследване и репресии по отношение на инакомислещи, няма нито един опит за организирана съпротива срещу режима, дори и на най-малочислена група от хора. Създаването на „Граждаски комитет Русе” през 1988 г. е гражданска инициатива за вземане на мерки срещу обгазяването на град Русе и не е свързано с политически искания. Създателите на първото демократично политическо движение „Съюз на демократическите сили” са в по-голямата си част комунисти-реформатори. Затова липсата на диалог и нежелание за обединение на „левите” и „десните” политически сили в името на общонационалните интереси е трудно обяснимо. Не е нормално, когато формирането на едно правителство на по-широка политическа основа, какъвто е случаят с второто правителство на Борисов, да става под прекия натиск от страна на ЕС, на Европейската народна партия и Партията на европейските социалисти.

[5] Спазването на определени, формулирани от Европейската комисия в Брюксел правила, норми, критерии и показатели се е превърнало в център на политическия живот в отделните страни-членки на ЕС. Парламентарните избори загубват все повече значение, защото политическите платформи на отделните политически партии в крайна сметка не са от значение, тъй като правилата и нормите, наложени от Европейската комисия на практика ги обезличават. Политическият живот все повече започва да напомня живота в слаборазвитите държави, които на практика се управляват от международните финансови институции.

[6] Съвременната българска икономическа мисъл е силно повлияна от неолиберализма и застъпва мнението на един от неговите най-видни представители Milton Friedman, че всяка икономическа политика е лоша и предизвиква само смущения в естествения ход на конюнктурния цикъл. Затова всяка намеса на държавата в икономическия живот е вредна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *