Спунк, къде си?
Корпоративни битки, неясна медийна собственост, корумпиран съд и любов към лайфстайла – тези са четирите елемента, които успешно убиват българската сериозна журналистика. Това са установили действащи журналисти и преподаватели по журналистика, когато решили да пишат наръчник за това как се правят разследвания. Откритията им илюстрират с конкретни примери това, което Фрийдъм Хаус и Репортери без граници вече са написали в своите годишни доклади за България – че не може да има разследваща журналистика в страна, където мафиотските групировки остават ненаказани, а медийната собственост е неясна.
Разследване или разчистване на сметки?
Според доцент Тотка Монова от Факултета по журналистика на Софийския университет разследващите репортери в България не могат да разчитат на никаква синдикална и съдебна защита, а освен това самите те са жертва на неясната медийна собственост. За разлика от Германия, където изданията са длъжни периодично да оповестяват кои са техните собственици и спонсори, в България няма нищо подобно. В резултат от това много често можем да помислим дадена публикация за разследване, проведено по всички правила, докато в действителност то не е нищо повече от разчистване на сметки между корпорации, всяка от които притежава и по някоя медия.
Според Крум Благов, който е инициирал издаването на наръчника, колкото и трудно да е това начинание, разследвания все пак се правят и дори могат да се преброят. За първото десетилетие на 21-и век в пресата са били публикувани 134 такива статии. Числото не е окончателно и не е непременно прецизно, но е получено по максимално издържания път – с допитване до главните редактори на 115 печатни издания и до неправителствените организации, които са провеждали журналистически конкурси.
На лов за сензацийки
Сред тези 134 публикации обаче има и няколко по-странни – такива, от които се разбира, че самите медии не могат с точност да определят жанра „разследване“, доколкото понякога го приравняват с обикновен преразказ на служебен доклад или с репортаж от полицейска проверка.
Независимо от наличието им обаче, разследванията си остават крайно непопулярно занимание – както сред действащите журналисти, така и сред тези, които искат да станат такива. В СУ например разследването се изучава само като дисциплина, без да има отделна магистърска програма с това име. За сметка на това най-популярни са магистърските програми за лайфстайл журналистика, които произвеждат специалисти за около 650 български списания за лайфстайл.
Скандали и скандалчета
Според доц. Монова този интерес е започнал в зората на новия век, когато и самата политика се е смесила с развлекателното. Оттогава се наблюдава и друга тенденция – масовото убеждение на студентите, че папарашката снимка и публикуването на диетата на дадена звезда представляват журналистическо разследване. Според тях, казва доц. Монова, едно разследване се измерва по скандала, който предизвиква. Те не обръщат внимание на същината и на обществената значимост на онова, което е предизвикало въпросния скандал.
Както обяснява Крум Благов, обществената значимост на темата е задължителен белег на истинското разследване. Инак журналистическото разследване няма дефиниция, то е нещо като странния „спунк“, когото Пипи Дългото чорапче издирва – не знам точно какво е „спунк“, казва тя, но съм сигурна, че щом го видя, ще го позная.
Татяна Ваксберг, Дойче веле