Банковите кризи са резултат на рязък ръст на кредитирането през периода на подем – II част
Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“ – See more at: http://financebg.com/#!/article/16788
Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“
След 1993 год. настъпват съществени изменения в разпределението на кредитните остатъци между държавните и частните фирми. В края на 1993 год. частните фирми ползват вече 39,6% от отпуснатите от банките кредити, в края на 1994 год. 45,9%, в края на 1995 год. 51,7%.[1] Това рязко изменение в съотношението се дължи както на преоформянето на част от лошите кредити на държавните банки в държавен дълг по ЗУНК, така и на кредитната експанзия на частните банки и на рязкото нарастване на несъбираемите и трудносъбираемите кредити на частния сектор.
Относителният дял на отпуснатите кредити в сумата на активите в края на април 1996 год. при държавните банки възлиза на 50,8%, а при частните банки 88,61%. Този показател е един от най-важните за оценка на ликвидността на една банка. Сред кредитните анализатори по света съществува единно мнение, че за регионални и локални банки (българските банки се отнасят към втората група) той не трябва да превишава 60-65%. По-високи показатели са индикатор за настъпването на възможни проблеми с ликвидността, което се потвърждава при банковата криза в България.
Високият дял на кредитите, отпуснати на частни фирми, в кредитния портфейл на частните банки (62,5%) е логично следствие на тяхното развитие. Главната причина за тяхното учредяване беше ограниченият достъп на частните фирми до кредит от държавните банки. Но относителният дял на кредитите, отпуснати от държавните банки, е също значителен (21,9%), още повече, че кредитите, отпуснати на частни фирми от държавните банки, имат относителен дял в общия обем на кредитите на частни фирми, отпуснати от всички банки, от 38,04%. С други думи, увеличаването на относителния дял на частния сектор в създаването на БВП намира отражение и в увеличаването на относителния дял на кредитите, отпуснати на частни фирми, в кредитния портфейл на държавните банки.
Също така прави впечатление, че относителният дял на кредитите, отпуснати от частните банки на държавни предприятия, е също сравнително висок (23,5%). Причината за това може би е, че за да се избегне увеличаването на лошите кредити, предприятията, чиито невърнати кредити бяха опростени в рамките на ЗУНК, бяха лишени от правото да вземат нови кредити. Но това законно ограничение не беше спазено. Затова не е изключено, че една част от тези предприятия са покривали своята потребност от банков кредит при частните банки.
Сравнително високият относителен дял на правителството (29,0%) в кредитния портфейл на държавните банки е лесно обясним, докато относителният дял при частните банки буди удивление.
Известно е, че един от най-големите рискове, на които са изложени банките, е концентрацията на кредитния риск, което обяснява и необходимостта от неговото ограничаване в рамките на банковото законодателство в частта му, посветена на големите кредити. Анализът на кредитния портфейл в навечерието на банковата криза показва силна концентрация на отпуснатите на частните фирми кредити. В края на декември 1995 год. относителният дял на големите кредити (кредити над 100 млн. лв или 1,4 млн. щ.д.), отпуснати на частни фирми, възлиза на 50% от общата сума на отпуснатите на тях кредити. При това относителният дял на дългосрочните кредити, отпуснати от частните банки, в общата сума на кредитите, отпуснати от всички банки, е 30%.[3] Това противоречи на твърдението, че оздравяването на изпадналите в затруднение частни банки би било значително по-трудно поради по-високия относителен дял на дългосрочните кредити в техния кредитен портфейл.
Изключително променливата макроикономическа среда и неефективната парична и валутна политика на БНБ, недостатъците в нормативно-правната уредба за банковата дейност, както и липсата на действен банков надзор в условията на ниска култура на плащане доведоха до рязко увеличаване на относителния дял на лошите кредити.
Лошите кредити са неразделна част на банковото дело и са резултат на ограничените възможности на банките да предвидят евентуална промяна на кредитоспособността на длъжника в процеса на обслужването на отпуснатия му кредит. Кредитното решение се взема на основата на информация, която само до определена степен може да предвиди бъдещата платежоспособност на длъжника. Затова може да се твърди, че лошите кредити са неразделна част на банковото дело.
Проблемът не е в лошите кредити, а в техния размер и способността на банката да покрие със собствени средства свързаните с тях загуби, без рязко да влоши своето финансово състояние.
Но високото общо равнище на лошите кредити в отделна страна е признак на „болестно състояние” на нейната икономика. Това болестно състояние е до голяма степен резултат на нейната неефективна икономическа структура.
Макар и да бяха съставна част от социалистическата стопанска система, между страните от Централна и Източна Европа съществуваха съществени различия в икономическата структура. В някои от страните тя облекчи структурните реформи в периода на прехода към пазарна икономика, в други се оказа допълнителна пречка. Така например, в навечерието на Втората световна война Чехословакия е една високоразвита индустриална държава, чиято икономическа структура въпреки национализацията и обвързването на страната в рамките на социалистическата икономическа интеграция в значителна степен беше съхранена. Политиката на концентрация и специализация на производството не доведе до ликвидация на малките и средни предприятия в такава степен, както това стана в страни като България. Те продължаваха да бъдат един от стълбовете на икономиката. Затова и преструктурирането на предприятията в Чехия и Словакия и тяхната адаптация към пазарната икономика протече сравнително по-безболезнено.
В България процесът на индустриализация започва едва след Втората световна война в съответствие с принципите на съветската икономическа политика – приоритет на тежката индустрия, висока концентрация и специализация на производството, предимно материало- и енергоемко. Изградени бяха огромни предприятия на тежката индустрия, които естествено се превърнаха и в най-големите работодатели. Тяхното преструктуриране и адаптация към пазарната икономика при отпадането на специфичния по отношение на качеството на стоките пазар на бившия Съветски съюз протече не само значително по-болезнено, но за повечето завърши и с прекратяване на дейността им.
В началните години на прехода в България тези предприятия не можеха да бъдат затворени, защото бяха основните работодатели. Възникващият частен сектор не беше в състояние да разкрива работни места, за да поеме освободената работна сила.
Функционирането на държавните предприятия при липсата на потенциални купувачи можеше да стане само по пътя на банков кредит. Това обяснява до голяма степен изключително високия относителен дял на лошите кредити в кредитния портфейл на държавните банки (дори след изчистването му в рамките на ЗУНК), както и в някои от частните банки, които се насочиха към кредитиране на държавни предприятия. Затова може да се потвърди, че не само нестабилната, постоянно изменящата се макроикономическа среда в началните години на прехода, но и особеностите на икономическата структура изиграха изключително важна роля за възникването на банковата криза в България.
Проблемът на лошите кредити в България се усложняваше още и от действието на два други фактора. Създаването на стопанските банки на отраслови принцип в края на 80-те години ограничи техните възможности за диверсификация на поеманите и от тях рискове и доведе до изключително висока концентрация на отрасловия риск в техните кредитни портфейли. В резултат на резкия спад на икономическата активност и на кризисното състояние на цели отрасли на икономиката отпуснатите кредити не само не можеха да бъдат обслужвани, но не позволяваха на стопанските банки да формират печалба, необходима както за заделянето на достатъчни провизии за тяхното постепенно нарастване, така и за увеличаване на техния собствен капитал. При това тези банки бяха създадени без солидна основа за рефинансиране. На практика необслужваните от предприятията кредити трябваше да се рефинансират със свободната ликвидност на тези предприятия по текущите сметки в тези банки, която обаче беше твърде недостатъчна. Базата на рефинансиране не можеше да бъде разширена и поради монополното положение на ДСК по отношение на депозитите на населението. Опитът на тези банки да диверсифицират своята база на рефинансиране през първите години на прехода чрез привличане на депозити от населението не беше твърде успешен.
Очаквайте продължение…
[1] БНБ, Месечни бюлетини № 6 за 1994, 1995 и 1996 год.
[2] Charles Enoch, Anne-Marie Gulde and Daniel Hardy: Banking Crises and Bank Resolution: Experiences in Some Transition Economies, Washington, International Monetary Fund, p. 9.
[3] БНБ, Месечен бюлетин № 6 от 1996 год.