Банките трябва да си платят за защитата

Винс Кейбъл, The Times

Някои банкери може и да твърдят, че вършат богоугодни дела, но животът на институциите им продължава благодарение на британския и американския данъкоплатец. Част от тях получиха директна подкрепа (в т.ч. RBS, Lloyds-HBOS и национализираната Northern Rock), но всички се облагодетелстват от сигурността, че няма да бъдат оставени да фалират. Британските банки получиха общо £1 трлн. под формата на държавни пари или гаранции. Нито една друга индустрия не се радва на такава защита, така че секторът би следвало да плаща за нея, докато бъде преструктуриран, за да не зависи от помощта на данъкоплатците. Ето защо смятам, че допълнителна част от печалбите на банките трябва да се събира като застрахователна премия.
Управителят на Bank of England Марвин Кинг ни напомня какъв е основният проблем в банковата политика – настоящата структура е нестабилна и опасна за икономиката. Банките, чиито общи баланси са 4-5 пъти по-големи от БВП на страната (най-големия дисбаланс сред водещите икономики), разчитат на пряка или косвена гаранция от британското правителство, в случай че се сринат.

Неустойчиво и вредно статукво

Към момента финансовите институции имат стимул да разширят активността си във високорискови сфери, тъй като знаят, че при успех ще увеличат възвращаемостта и бонусите, а при провал могат да се облегнат на държавата. Най-големите банки не могат да бъдат оставени да фалират, което по дефиниция ги прави твърде големи. Статуквото е неустойчиво и вредно за публичните компании. Дори онези от нас, които желаят процъфтяващ сектор за финансови услуги, теглят чертата пред търговския риск крахът на отделни банки да се превърне в суверенен риск за Великобритания.
Играчите в сектора трябва да бъдат раздробени доста по-драстично от приветстваните, но повърхностни промени, предвидени от Европейската комисия. Главната задача е да се направи така, че в бъдеще банките, занимаващи се с високорискови дейности в глобален мащаб, да бъдат оставени да фалират. Разискват се различни идеи (от планове на самите тях за разпореждане с активите им след банкрут (т. нар. living wills) до по-сериозни капиталови изисквания за високорискови играчи). Решимостта за реформи обаче постепенно отстъпва място на старите навици. Бързо трябва да се вземат мерки и, ако е нужно, само във Великобритания, тъй като именно тук е концентриран системният риск, а не в САЩ, Франция или Германия.
Стъпка, която бързо може да влезе в предварителния бюджет, е въвеждане на налог върху печалбите на банките преди данъчно облагане. При сегашната ситуация той ще донесе около £2 млрд. за ограничаване държавния дълг и структурния бюджетен дефицит.

Възмутителна схема

Преди да чуем предвидимите възгласи на недоволство от поредното данъчно бреме върху клетите банки, си струва да отбележим, че сега те плащат доста нисък корпоративен данък. Банките, функциониращи на загуба, не плащат нищо, а по-притеснителното е, че печелившите се възползват от щедрите британски условия за компенсиране на предходни загуби, за да избягнат данъка върху прираста на капитал. Merrill Lynch, изглежда, е измислила възмутителна схема, която й позволява да компенсира глобалните си загуби с британските си печалби за следващите 60 години. Британските държавни финанси не са в положение да търпят подобни номера.
Данъкът печалба от 10% ще бъде вземан независимо от обстоятелствата. Той не е тежък, но ако подейства, ще даде на банките сериозен стимул да работят заедно с властите по създаване на механизъм за по-бързо раздробяване в сектора. Финансовите институции вече плащат за застраховане на депозитите, но тежестта пада основно върху жилищно-спестовните каси, чието финансиране идва от влогове. Налогът, който предлагаме, ще покрие по-широк риск. Имаме основания да освободим от него взаимните фондове, които не се класифицират като банки по условията на регулатора.
Британското правителство и неговите директори в UK Financial Investments са длъжни да заявят, че в национален интерес е да се възприеме по-позитивен подход към малките и средните предприятия. За целта на държавните банки трябва да бъде разяснено, че подпомагането на успешни предприятия е с предимство пред укрепването на балансите им с идеята бързо да се върнат в частния сектор. Замисълът на този данък не е да разреши горещия въпрос с бонусите. Той ще свие отделените суми от инвестиционните банки, но нищо повече. За целта са нужни отделни мерки. Трябва да осветим тъмните кътчета. Докладът „Уокър“ работи в тази насока, но е отчайващо неясен и с доброволен характер. Всички пакети от възнаграждения в банковия сектор, които превишават това на премиера (да кажем £200 хил.), трябва да стават публично достояние, както е при директорите. Подобно на депутатите и ръководителите в Би Би Си банкерите са зависими, макар и непряко, от данъкоплатеца и не бива да им се позволява да крият приходите си.
Понякога най-добрите идеи са простите. Умереният данък върху банковите печалби има конкретна цел (да предостави обезпечение, докато банките ползват гаранции от данъкоплатците) и ще набере добра сума за редуциране на бюджетния дефицит. Той може и трябва да бъде въведен бързо. За сравнение предложеният от правителството данък „Тобин“ върху международната валутна търговия е изпълнен с технически трудности и няма изгледи да бъде реализиран скоро. Законопроектът за премахване индивидуалните договори на банкерите е толкова неправдоподобен и сложен, че изглежда измислен с цел да запълва публичното пространство.
Банковият сектор е твърде важен, за да бъде оставен да се върне към досегашните си практики под съпровод на заплахи и смразяваща реторика, които нищо не променят. Основният въпрос остава как да създадем стабилна структура за британското банкиране. Въвеждането на данък, който ще плати за държавните гаранции, би бил стъпка в тази посока.