Банковата криза (1995 г.) в България и ликвидацията на българските банки

Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“

При пре­хо­да от цен­т­ра­ли­зи­ра­но пла­но­во сто­пан­с­т­во към па­зар­на икономи­ка стра­ни­те от Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па пре­жи­вя­ха банкови кризи, ко­и­то до­ве­до­ха не са­мо до за­гу­би, но и до со­ци­ал­но нап­ре­же­ние. Бе­ше предиз­ви­ка­на ши­ро­ка об­щес­т­ве­на дис­ку­сия по въп­ро­са за ви­на­та на собствени­ци­те и слу­жи­те­ли­те на из­пад­на­ли­те в не­със­то­я­тел­ност банки. В усло­ви­я­та на сил­на по­ля­ри­за­ция на об­щес­т­ве­но­то мне­ние дис­ку­си­я­та в България на­пус­на по­ле­то на про­фе­си­о­нал­но­то разглежда­не на проб­ле­ми­те, за­лег­на­ли в ос­но­ва­та на бан­ко­ва­та кри­за през 1996 год. Тя при­до­би емоциона­лен ха­рак­тер, кой­то в ед­на или дру­га сте­пен се ин­с­т­ру­мен­та­ли­зи­ра от част от по­ли­ти­чес­кия елит за пос­ти­га­не­то на оп­ре­де­ле­ни це­ли. За­то­ва ед­ва ли е слу­ча­ен фак­тът, че те­ма­та за бан­ко­ва­та кри­за се пре­вър­на в не­раз­дел­на част на политичес­ки кам­па­нии на оп­ре­де­ле­ни кръ­го­ве.

В на­чал­ни­те го­ди­ни на пре­хо­да бив­ши­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки стра­ни в Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па се пре­вър­на­ха в бла­го­дат­на поч­ва за експе­ри­мен­ти­ра­не на раз­лич­ни те­о­ре­тич­ни кон­цеп­ции за ус­т­ройс­т­во на об­щес­т­во­то и сто­пан­с­т­во­то. Пред­с­та­ви­те­ли на Меж­ду­на­род­ния валу­тен фонд и Све­тов­на­та бан­ка започнаха не­виж­да­на по сво­и­те маща­би кам­па­ния по про­па­ган­ди­ра­не­то на тех­ния мо­дел на па­зар­на ико­но­ми­ка, из­вес­тен ка­то „Ва­шин­г­тон­с­ки консенсус”. Не­го­во­то безрезер­в­но при­е­ма­не за­лег­на в ос­но­ва­та на преговорите за членството на стра­ни­те в те­зи две меж­ду­на­род­ни фи­нан­со­ви институции и ста­на глав­но ус­ло­вие при от­пус­ка­не­то на не­об­хо­ди­ма­та финансо­ва по­мощ за прес­т­рук­ту­ри­ра­не на ико­но­ми­ка­та. По­ли­ти­ци­те от своя стра­на се впус­на­ха в про­па­ган­да на „Уес­т­мин­с­тър­с­кия” мо­дел за демократично ус­т­ройс­т­во на об­щес­т­во­то. Ед­ва след ня­кол­ко го­ди­ни нас­тъ­пи проз­ре­ни­е­то, че пре­хо­дът от ед­но­пар­тий­на дик­та­ту­ра и центра­ли­зи­ра­но плано­во сто­пан­с­т­во към де­мок­ра­тич­но об­щес­т­во и пазар­на ико­но­ми­ка не може да ста­не по план, по стро­го раз­ра­бо­те­на схе­ма. Прак­ти­ка­та по­ка­за, че той не мо­же­ше да бъ­де друг, ос­вен пореди­ца „проба-греш­ка“ и „скок в неизвес­т­но­то”. Де­мок­ра­тич­но­то об­щес­т­во и па­зар­но­то сто­пан­с­т­во вза­им­но се обус­ла­вят и вли­я­ят, но те имат свое соб­с­т­ве­но раз­ви­тие. На­ро­ди­те от Централна и Из­точ­на Европа тряб­ва­ше да пла­тят те­жък да­нък за заб­лу­да­та, че демокрацията во­ди ав­то­ма­ти­чно до ма­те­ри­ал­но бла­го­ден­с­т­вие.

Тран­с­фор­ма­ци­я­та на цен­т­ра­ли­зи­ра­но­то пла­но­во сто­пан­с­т­во в па­зар­на ико­но­ми­ка е сво­е­го ро­да пре­ход от дог­ма­ти­зъм (док­т­ри­нер­с­ко мислене) към праг­ма­тич­на ра­ци­о­нал­ност. Па­зар­на­та ико­но­ми­ка е резул­тат на продължителен ево­лю­ци­о­нен про­цес, в ос­но­ва­та на кой­то е за­лег­нал принципът на праг­ма­тич­ност. Ни­кой не я е изоб­ре­тил или пред­ви­дил ней­но­то по­я­вя­ва­не. За раз­ли­ка от нея цен­т­ра­ли­зи­ра­но­то пла­но­во сто­пан­с­т­во въз­ник­на на ос­но­ва­та на концеп­ция за со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ко ус­т­ройс­т­во на обществото, обосно­ва­на с по­мощ­та на ар­гу­мен­ти, про­из­ти­ча­щи от те­о­ре­тич­ни изводи. С рух­ва­не­то на сис­те­ма­та на „ре­ал­ния со­ци­а­ли­зъм” бе­ше логич­но да се очак­ва от­х­вър­ля­не на склон­ност­та към док­т­ри­нер­с­т­во и осъ­щес­т­вя­ва­не на пре­ход към праг­ма­тич­но мис­ле­не и по­ве­де­ние. Колко­то и па­ра­док­сал­но да зву­чи, пре­хо­дът за­поч­на имен­но с док­т­ри­нер­с­т­во (във връз­ка с това не мо­же да не се спо­ме­не док­т­ри­на­та на „шо­ко­ва­та те­ра­пия”) – със сля­по­то преследване на дог­ми и схе­ми, из­в­ле­че­ни от учеб­ни­ци­те по мак­ро- и микроико­но­ми­ка.

Па­зар­но­то сто­пан­с­т­во не прес­лед­ва ни­как­ви це­ли, то е ико­но­ми­чес­ки ред, ос­но­ва­ващ се на прин­ци­пи­те на час­т­на­та собст­ве­ност, сво­бо­да­та при прие­ма­не­то на уп­рав­лен­чес­ки­те ре­ше­ния на фир­ми­те, су­ве­ре­ни­те­та на потреби­те­ля, си­гур­ност­та и ста­бил­ност­та на до­го­вор­ни­те от­но­ше­ния, откритите па­за­ри и кон­ку­рен­ци­я­та. Те­зи прин­ци­пи ва­жат за всич­ки и не мо­гат сво­е­вол­но да бъ­дат променяни или пре­неб­рег­ва­ни. Те мо­гат да бъ­дат коригирани и до­пъл­ва­ни са­мо тога­ва, ко­га­то фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на икономичес­кия ред го налага. Имен­но в то­ва се със­тои ро­ля­та на икономическа­та по­ли­ти­ка. Различна­та сте­пен на труд­нос­ти­те при преодоляване­то на проб­ле­ми­те на пре­хо­да в от­дел­ни­те стра­ни на Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па са резул­тат на раз­ли­чи­я­та в про­веж­да­на­та ико­но­ми­чес­ка поли­ти­ка, на раз­би­ра­не­то за ней­на­та ро­ля и за­да­чи, на за­чи­та­не­то, респ. пренебрег­ва­не­то, на прин­ци­пи­те на па­зар­на­та ико­но­ми­ка. То­ва намери своето от­ра­же­ние как­то при въз­ник­ва­не­то, та­ка и при преодоляване­то на банко­ви­те кри­зи.

Мно­го хо­ра са склон­ни да раз­г­леж­дат бан­ко­ва­та кри­за ка­то ряд­ко икономи­чес­ко яв­ле­ние. Но мно­гоб­рой­ни­те бан­ко­ви кри­зи от на­ча­ло­то на 70-те го­ди­ни до края на 2003 год., как­то в раз­ви­ти­те, та­ка и в разви­ва­щи­те се стра­ни и в стра­ни­те на пре­хо­да (ня­кои от цен­т­рал­но- и из­точ­но­ев­ро­пейс­ки­те стра­ни пре­жи­вя­ха до­ри по две кри­зи – Ес­то­ния 1992/93 год. и 1997/1998 год., Лат­вия 1995/96 год. и 1998 год., Хърват­с­ко 1992/94 год. и 1998/99 год.) опровер­га­ват то­ва. Ед­но изслед­ва­не на МВФ от 1996 год. ус­та­но­вя­ва, че за пери­о­да от 1980 до 1995 год. две тре­ти от стра­ни­те член­ки на фон­да са има­ли се­ри­оз­ни проб­ле­ми в бан­ко­вия сек­тор.[1] При то­ва бан­ко­ви­те кри­зи в края на 20-ти век са мно­го по-чес­то сре­ща­но яв­ле­ние в срав­не­ние със 70-те години и със зна­чи­тел­но по-спо­кой­ни­те 50-те и 60-те го­ди­ни. Honovan, ана­ли­зи­рай­ки чес­то­та­та и об­х­ва­та на фи­нан­со­ви­те кри­зи през пос­лед­на­та чет­върт на 20-ти век, на­ри­ча то­зи пе­ри­од „безпрецеден­тен”.[2] Бан­ко­ви кри­зи е има­ло и ще има. С дру­ги ду­ми, те са един повтарящ се фе­но­мен, кой­то да­ва по­вод за широ­ки на­уч­ни дис­ку­сии и въпроси, има­щи за цел не са­мо да ана­ли­зи­рат причи­ни­те за тях­но­то въз­ник­ва­не и разработ­ва­не­то на ин­с­т­ру­мен­ти за превантив­ни дейс­т­вия, но и доколко те са вът­реш­но при­съ­щи на икономическо­то раз­ви­тие. Ин­те­ре­сът на из­с­ле­до­ва­те­ли­те е про­дик­ту­ван съ­що та­ка и от на­рас­т­ва­ща­та интег­ра­ция на меж­ду­на­род­ни­те фи­нан­со­ви па­за­ри като след­с­т­вие от гло­ба­ли­за­ци­я­та и уве­ли­чи­ла­та се ве­ро­ят­ност за разпростране­ние на не­га­тив­ни­те пос­лед­с­т­вия от бан­ко­ва кри­за в от­дел­на стра­на или гру­па стра­ни вър­ху ре­ги­о­ни и све­та ка­то ця­ло.

Бан­ко­ви­те кри­зи са свър­за­ни не са­мо с го­ле­ми за­гу­би, но и със значителни раз­хо­ди по тях­но­то пре­о­до­ля­ва­не. До­ри и в раз­ви­ти­те стра­ни те дос­ти­гат ог­ром­ни раз­ме­ри. В Ис­па­ния (1977-1985) те възлизат на 17 % от БВП, във Фин­лан­дия (1991-1993) – 8 %, в Шве­ция (1993) – 6 %, в Нор­ве­гия (1987-1989) – 4 %, в САЩ (кри­за­та на спестовни­те и кре­дит­ни сдру­же­ния през периода 1984-1991) – 3 %.[3] Caprio и Daniela Klingebiel ус­та­но­вя­ват, че за­гу­би­те и раз­хо­ди­те по прес­т­рук­ту­ри­ра­не­то на бан­ко­вия сек­тор в раз­ви­ва­щи­те се страни, както и в стра­ни­те от Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па се дви­жат меж­ду 10 % и 25 % от БВП.[4] Та­ка нап­ри­мер, бю­д­жет­ни­те раз­хо­ди за оздравява­не на бан­ко­ва­та сис­те­ма в Че­хия въз­ли­зат на 21 % от БВП на стра­на­та за 2000 год.[5] В Хър­ват­с­ка те се ока­за­ха зна­чи­тел­но по-ви­со­ки – 31 % от БВП на страната за 1998 год., ка­то при то­ва са отче­те­ни раз­хо­ди­те са­мо за пе­ри­о­да от 1991 год. до 1998 год.[6] Раз­хо­ди­те за оздравяването на бан­ко­вия сек­тор в Бълга­рия се оце­ня­ват на 14 % от БВП, без оба­че да се по­соч­ва за коя година.[7]

При­чи­ни­те, до­ве­ли до въз­ник­ва­не­то на бан­ко­ви­те кри­зи, са об­що­ва­лид­ни за всич­ки стра­ни – развити, раз­ви­ва­щи се и в ус­ло­ви­я­та на пре­ход. Но в появи­ли­те се мно­гоб­рой­ни пуб­ли­ка­ции не се от­де­ля дос­та­тъч­но вни­ма­ние на ня­кои спе­ци­фич­ни осо­бе­нос­ти на про­веж­да­на­та в стра­ни­те от Цен­т­рал­на и Източ­на Ев­ро­па ико­но­ми­чес­ка по­ли­ти­ка, ко­я­то в ед­на или дру­га степен доприне­се за тях. Те­зи особености про­из­ти­ча­ха не са­мо от уни­кал­ния ха­рак­тер на пре­хо­да от цен­т­ра­ли­зи­ра­но пла­но­во сто­пан­с­т­во към па­зар­на ико­но­ми­ка, но и от не­об­хо­ди­мост­та за мак­си­мал­но ог­ра­ни­ча­ва­не на не­из­беж­ни­те негативни ико­но­ми­чес­ки и со­ци­ал­ни пос­лед­с­т­вия.[8] То мо­же­ше да се постигне са­мо по пъ­тя на ико­но­ми­чес­ки рас­теж, т.е. чрез мо­би­ли­за­ция на налич­ни­те фи­нан­со­ви ре­сур­си и тях­но­то на­соч­ва­не в ре­ал­на­та иконо­ми­ка.

Пра­ви­тел­с­т­ва­та в Цен­т­рал­на и Из­точ­на Европа бя­ха за­ин­те­ре­со­ва­ни от възмож­но най-бърз пре­ход от еднозвен­на към двуз­вен­на бан­ко­ва сис­те­ма. Съз­да­ва­не­то на но­ви търгов­с­ки бан­ки бе­ше с ос­нов­на­та цел – аку­му­ли­ра­не на сво­бод­ни­те па­рич­ни сред­с­т­ва на на­се­ле­ни­е­то и фир­ми­те и фор­ми­ра­не на креди­тен ре­сурс, не­об­хо­дим за пок­ри­ва­не нуж­ди­те на ико­но­ми­ка­та от оборот­ни сред­с­т­ва и ин­вес­ти­ции. Прес­т­рук­ту­ри­ра­не­то на бан­ко­ва­та сис­те­ма за­поч­на в ус­ло­ви­я­та на не­съ­вър­ше­на и от­час­ти лип­с­ва­ща нормативноправ­на уред­ба, на не­е­фек­ти­вен, без прак­ти­чес­ки опит бан­ков над­зор и не­дос­та­тъч­на про­фе­си­о­нал­на ква­ли­фи­ка­ция на ръковод­с­т­ва­та и слу­жи­те­ли­те, как­то в същест­ву­ва­щи­те, та­ка и в новосъз­да­де­ни­те бан­ки. В стре­ме­жа към оп­ти­мал­на мо­би­ли­за­ция на фи­нан­со­ви­те ре­сур­си, без прeдва­ри­тел­но да бъ­дат създадени ус­ло­вия за ефек­тив­но­то фун­к­ци­о­ни­ра­не на банковата сис­те­ма, се крие ед­на от най-важ­ни­те при­чи­ни за въз­ник­ва­не­то на бан­ко­ви­те кри­зи в Цент­рал­на и Из­точ­на Европа.

При пре­о­до­ля­ва­не­то на бан­ко­ви­те кри­зи пра­ви­тел­с­т­ва­та на стра­ни­те в Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па не из­пол­з­ва­ха еди­нен под­ход, а действу­ва­ха инди­ви­ду­ал­но, при ко­е­то вни­ма­ни­е­то им бе­ше на­со­че­но пре­ди всич­ко вър­ху го­ле­ми­те, струк­ту­ро­оп­ре­де­ля­щи бан­ки, по­ве­че­то от ко­и­то бя­ха дър­жав­ни. Това се дик­ту­ва­ше не са­мо от фак­та, че фали­тът на го­ле­ми­те бан­ки мо­же­ше да до­ве­де до кри­за на ця­ла­та финан­со­ва сис­те­ма с всич­ки неп­ред­ви­ди­ми послед­с­т­вия, но и от възмож­ност­та тех­ни­те проб­ле­ми да бъ­дат ре­ше­ни, без да се предизвика ши­ро­ка об­щес­т­ве­на дис­ку­сия и не­до­вол­с­т­во. Спа­ся­ва­не­то на из­пад­на­ли­те в кри­за дър­жав­ни бан­ки чрез ре­ка­пи­та­ли­за­ция, преобра­зу­ва­не на зна­чи­тел­на част от тех­ни­те ло­ши кре­ди­ти в държавен дълг и оси­гу­ря­ва­не на не­об­хо­ди­ма­та им лик­вид­ност чрез неог­ра­ни­чен дос­тъп до ре­сур­си­те на централ­на­та бан­ка бе­ше възможно са­мо по пъ­тя на со­ци­а­ли­за­ция на за­гу­би­те и раз­хо­ди­те, т.е. чрез прех­вър­ля­не­то им вър­ху пле­щи­те на да­нъ­коп­ла­те­ца. След ка­то бя­ха оз­д­ра­ве­ни, те бя­ха про­да­де­ни на во­де­щи чуж­дес­т­ран­ни час­т­ни бан­ки на из­к­лю­чи­тел­но нис­ки це­ни. При­хо­ди­те от про­даж­би­те бя­ха незначител­ни в срав­не­ние с нап­ра­ве­ни­те бю­д­жет­ни­ раз­хо­ди по тяхната рехаби­ли­та­ция. Ока­за­ли­те се в лик­вид­на кри­за или несъстоятел­ност час­т­ни бан­ки, ко­и­то в по-го­ля­ма­та си част бя­ха сравни­тел­но мал­ки, бя­ха ликвидирани. С дру­ги ду­ми, при решаването на бан­ко­ви­те кри­зи в Цен­т­рал­на и Из­точ­на Ев­ро­па пра­ви­тел­с­т­ва­та, ма­кар и из­пис­вай­ки на сво­и­те зна­ме­на клетвата за вяр­ност към прин­ци­пи­те на па­зар­на­та ико­но­ми­ка, ме­ри­ха „с два ар­ши­на” при пре­о­до­ля­ва­не­то на проб­ле­ми­те на дър­жав­ни­те и час­т­ни­те бан­ки. В края на 2003 год. поч­ти 90 % от бан­ко­ви­те ак­ти­ви в стра­ни­те в пре­ход са собс­т­ве­ност на чуж­дес­т­ран­ни час­т­ни бан­ки. Все още е твър­де ра­но да се ка­же да­ли из­т­лас­к­ва­не­то на на­ци­о­нал­ния час­тен ка­пи­тал от бан­ко­ва­та сис­те­ма е би­ло пра­вил­но ре­ше­ние. Но не мо­же да се пре­неб­рег­ва фак­та, че стра­ни­те от Югоизточ­на Азия, из­вес­т­ни ка­то „ази­ат­с­ки­те тиг­ри” по­ра­ди изключител­но висо­кия ико­но­ми­чес­ки рас­теж през пос­лед­ни­те две-три де­се­ти­ле­тия, не допус­на­ха чуж­дес­т­ран­ни­ят ка­пи­тал да иг­рае доминира­ща ро­ля в тех­ния банков сек­тор.

Но не­ка се вър­нем към об­щи­те за вся­ка бан­ко­ва кри­за при­чи­ни, кои­то в от­дел­ни­те стра­ни се про­я­вя­ват с раз­лич­на ин­тен­зив­ност. Защото те са ре­зул­тат от слож­но­то вза­и­мо­дейс­т­вие на множество фак­то­ри от мак­ро­и­ко­но­ми­чес­ки и мик­ро­и­ко­но­ми­чес­ки харак­тер. Ще се опи­та­ме чрез раз­к­ри­ва­не­то на те­зи факто­ри и тях­но­то взаимодейс­т­вие да по­ка­жем тях­на­та ро­ля за въз­ник­ва­не­то на банковата кри­за в Бъл­га­рия през 1996 година.

Очаквайте продължение…

[1] Lindgren, Carl-Johan, Gillian Garcia and Mathew I. Saal (1996): Bank soundness and macroeconomic policy. Washington, International Monetary Fund.

[2] Honovan, Patrick (1996): Financial system failures in developing countries: diagnosis and prediction. Washington, International Monetary Fund.

[3] Caprio, Gerard and Daniela Klingebiel (1996): Bank insolvencies: cross-country experience. Washington, World Bank, unpublished.

[4] Пак там.

[5] The Banker, June 2002, p. 37.

[6] Ljubinko Jankov: Banking Sector Problems: Causes, Solutions and Consequences. Croatian National Bank, March 2000, p. 7.

[7] Moris Goldstein and Philip Turner: Banking Crises in Emerging Economies: Origins and Policy Options. Bank for International Settlements, Basle 1996.

[8] В своя доклад пред ежегодната конференция на списанието “EUROMONEY” през 2002 год. във Виена един от представителите на крупния бизнес в Австрия Хазелщайнер сподели: “Ако населението в Австрия беше принудено да плати такава висока цена, каквато платиха народите в Средна и Източна Европа по време на прехода, то ние щяхме да имаме ежедневни стачки и демонстрации с всички произтичащи от тях последствия”.