БЪЛГАРИНЪТ ЗАД ГРАНИЦА ПЕСТИ ЗА ИМИДЖ
Работлив и пестелив – това са двете най-често използвани характеристики от всички нас, когато искаме да изкажем вкратце важните положителни черти от народопсихологията българска, и това е самомнение, което не страда от скромност. Впрочем тези български черти, доколкото ги имаме днес, сме наследили от предците си. В своето есе “Занаятите някога и сега” Иван Хаджийски дава разбираемата рецепта за благоденствие, която предните поколения са имали: работи, додето ти се опулят очите, пести, додето ти носи коремът. Това бил пътят за осъществяване на идеала на еснафа – “да се ожени, да си построи къща и да умре между деца под свой покрив”. Работливостта на чирачето – бъдещия еснаф, се “възпитавала” в чужд дом, с чужд хляб и с желязната хватка на вече преминалия по същия път майстор.
Не можем да не свалим шапка пред работливостта и работоспособността на старите българи, които изобретили своя мярка за труд. Своя, защото тогавашните пари били твърде едри и тромави да измерят онова, което бодката измервала. И ето пропорцията – 1000 бодки за грош. . /Бодка = едно убождане с иглата на шаяка, или на кожата, от която по-късно ще станат дрехи, обувки, калпаци, обличащи дори Отоманската империя – б.а./.
Работливостта обаче не била достатъчна, за да се осъществи мечтата на предците ни. Искало се пестеливост и то каква. Сега можем да се смеем на габровци или да наричаме поведението им габровски хумор. Само че това тяхното не е било нищо друго освен… пестеливост. Така те, а и повечето тогавашни българи, разбирали пестеливостта.
И като заговорихме за “тогавашните българи”, нека да познаем колко отдавна се е случило всичко това, за което пише Иван Хаджийски. Преди век? Преди 150 години? Не, есето му е публикувано през 1936 години, а данните, които коментира вътре, са публикувани от Българската занаятчийска камара през 1935 година. Иначе казано, ако днес считаме себе си за работливи и пестеливи, може би сме наследили тези свои качества от поколение, живяло само 70 години преди нас.
Дали поради някакви сантиментални чувства, дали заради нуждата да открия опора в нещо, което днес нямаме или поне нямаме в същата степен, но на мен образите на “древните” българи, чиито бит и душевност така добре откриваме у Хаджийски, много ми допадат. Вярвам: българинът е бил работлив и пестелив. По необходимост. Знаейки съдбата си и разчитайки най-вече на двете си ръце, българинът е трябвало да заделя. Ако иска да оцелее или най-малко ако иска да предотврати превратностите, които му се сипят на главата.
Нека да прескочим 70 години и да видим пестелив ли е днес българинът. Има ли тази необходимост? За какво пести и откъде пести?
И нека много да внимаваме кой ще ни даде отговорите, защото със сигурност няма да са еднозначни. Днес думата спестовност най-често е в устата на банкерите. Но през последните 15 години те я използваха ту като комплимент, ту като порицание. Комплимент, когато спестяванията на българите отново се върнаха в банките, въпреки ужаса от фалиралите финансови институции. Порицание – за последните 2-3 години, когато самите банки насърчаваха чрезмерни харчове. За да открият с ужас, че българинът също обича да потребява сега, но за плащането утре някои от клиентите взеха да добавят изрази като “ако е рекъл господ”. Защо нашенецът получи две противоположни оценки от банките, дали пък не се е променил за толкова кратко време?
Според мен от времената на Иван Хаджийски, през епохата, която, кой знае защо наричахме социализъм, та до втората половина на деветдесетте години, българинът нито искаше, нито можеше да живее с всички благини и рискове на кредита. При “старите българи” на Хаджийски спестовността е била задължителна до такава степен, че е било “срам да се правят заеми, заемите се сключваха на четири очи в мазетата”. Впрочем еснафите донякъде са използвали кредитни похвати, но са давали назаем само стока или труд. При тоталитарната държава пък паричният кредит не беше проблем нито за получателя, нито за банката. Защото работата и заплащането бяха до такава степен сигурни, че кредиторът лесно можеше да прогнозира за десетилетия напред как ще му връщат дълга. Друг беше проблемът – какво да се купи със заетите от банката пари. И ето, че сегашното поколение българи трябва да се научи да живее по друг начин – не толкова да пести, колкото да потребява разумно спестеното от другите. В това отношение преживеният от нас опит с нищо не може да бъде от полза на младите. Няма смисъл да ги учим да се въздържат от потребление днес, за да имат утре. Няма смисъл да им разправяме колко е хубаво да имаш собствен дом, защото на тях вече им се налага да сменят по 2-3 още докато станат на 30 години. Как младият българин да прегърне идеала на предците си “да се ожени, да си построи къща и да умре между деца под свой покрив”, когато с убеденост сменя дома си, щом пътя до работата отнема повече от час? Нещо повече, убеден съм, че колкото по-малко съвети даваме и колкото по-малко младото българско поколение се вслушва в тях, толкова шансовете му да се приобщи към пазарните принципи на света са по-големи.
Никой не може да отреже “пъпната връв” между поколенията, без да изпитат болка поне две от тях. Колкото и да учат “а-бе” на консумативното общество, колкото и да харесват работата и по-уредения живот, който са намерили някъде по света, пак сработват здравите рефлекси на морала и спестовността на младия българин. Всяка година в страната ни по банков път, а и по небанкови пътища влизат по 1-1,5 до 2 милиарда долара от живеещите в чужбина българи. Да, на първо място това са “имиджови”пари . С тях всеки емигрант иска да покаже, че се устроил добре и че печели не само за себе си, но и в някаква степен за родителите си. В този смисъл те са пари и на моралната връзка между поколенията. Но преди всичко това са спестени пари, а никой не може да ме убеди, че пестенето в емиграция е по-лесно от пестенето у нас. Така че българите зад граница като че ли са доста по-близо до идеала на Иван Хаджийски за българската спестовност.
Ами ние тук? Да не би да сме второ качество по “параметрите” спестовност и работливост? Нека отново да внимаваме кой ще ни даде оценката. Защото едно ще каже държавата, друго – работодателят, трето – наемният работник. Държавата и до днес “рекламира” работливостта на българина по особен начин, казвайки, че е евтина работна сила. Не знам евтиният работник работлив ли е, но когато правителствата продължават да използват подобни думи за него, сигурно и те самите не вярват в работните му възможности. Работодателят, съобразно интересите си, също не е склонен да даде висока оценка /т.е. заплата/ на българските работници. И все по-често се чуват от устата на предприемачите, че няма качествена работна сила. На въпроса защо не си купят от Европа, досега не съм чул смислен отговор. Що се отнася до наемния работник, той също според интереса си казва, че е подценен. Сиреч, че заплатата му е малка. Но очаквам времето, когато тук, в България, все повече хора ще казват, че работата не им стига.