Българската демокрация излезе в пенсия

Българската демокрация излезе в пенсия, пише френският в. „Дерниер нувел д’Алзас“, цитиран от БТА.
Мария – жена около 60-те, скромна, притеснена и потисната, рови в боклука близо до софийския Народен театър, след като повече от 30 години е работила като учителка в българското образование, разказва днес френският регионален вестник „Дерниер нувел д’Алзас“. През 1997 г. тя се пенсионирала и в началото освен хляб и мляко можела да си позволи и 200-300 грама сирене седмично. След няколко месеца на галопираща инфлация обаче парите вече не й стигали дори за насъщния. Умирайки от срам, тя превъзмогва себе си и протяга ръка за милостиня на улицата, където среща свои познати, споделящи същата съдба – бивши преподаватели, медицински сестри, чиновници. . . Преди заедно ходели на театър, кино, ресторант. Днес те са недостъпни за тях. „Трябва да приемат закон всички, които се пенсионират, да бъдат незабавно убивани“, казва Мария със сълзи на очи.
През 2006 г. минималната пенсия в България е 68 лева (около 34 евро), а средната достига 135 лева (към 67 евро). Оттогава цифрите не са се променили особено. Онези, чиито деца са безработни и не могат да им помагат, са осъдени да оцеляват без отопление и телефон, да просят, да ровят из бунищата и да се молят на Господ да не се разболеят, пише авторката на статията. Физическата смърт, която ги дебне ежедневно обаче, съвсем не е най-лошото. След падането на Стената, започнаха да държат поколенията, работили преди 1989 г. и прекарали живота си в „изграждане на социализма“, отговорни, че поддържали режима. Оттам идвала и „заслужената им бедност“ като справедлив обрат на нещата.
След мирен протест на пенсионери през 1993 г. ежедневникът на Съюза на демократичните сили коментира събитието с прословутото изречение: „Алчни старци изпълзяха на припек“. Няколко години по-късно на манифестация по случай националния празник на 3 март 2000 г. тогавашният министър-председател Иван Костов увери възрастен ветеран от собствената си партия, че труповете на пенсионерите са необходими, за да се построи пътят към демократичното бъдеще на страната. Доста странно изказване за християндемократ(!), отбелязва авторката.
По ирония на съдбата младите хора, които трябваше да газят телата на родителите, бабите и дядовците си, предпочетоха пътя на Запад, лишавайки страната от живителните й сили. Излизайки от рамките на чистата обществена дискусия, положението на българските пенсионери поставя на разглеждане нравствен проблем и под въпрос подхода за демократичния преход като „табула раза“ по отношение на миналото.
Един от най-тежките грехове на комунистическия режим бе стремежът да прекъсне напълно предаването на традициите и опита от поколение на поколение. Колкото до демокрацията, тя не биваше в никакъв случай да приеме идеята, че целта оправдава средствата, заключава вестникът.