„Дребни никакви чиновници“ срещу плутократи

Пол Кругман
Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г.
„Ню Йорк таймс“

Здравната реформа мина. Следваща в списъка на администрацията на Барак Обама е финансовата реформа, но дали тя наистина ще види бял свят? Белият дом е оптимистично настроен, защото вярва, че републиканците няма да рискуват да бъдат заклеймени като съюзници на Уолстрийт. Аз обаче не съм толкова убеден. Ключовият въпрос сега е колко сенатори ще сметнат, че могат безочливо да твърдят, че войната е мир, робството е свобода, а регулацията на големите банки само им прави услуга.

Разпад на системата

Малко контекст – някога се радвахме на работеща система за избягване на финансовите кризи, която почиваше върху комбинация от държавни гаранции и регулаторни правила. От една страна, банковите депозити бяха застраховани, което елиминираше опасността от повторение на огромния срив на доверието в банките, довел до Голямата депресия. От друга страна, банките бяха под строг надзор, така че да не злоупотребяват с държавните гаранции, като поемат излишно големи рискове.
След 1980 г. обаче тази система постепенно се разпадна, отчасти заради дерегулацията на банковия сектор, но най-вече заради възхода на т. нар. сенчеста банкова система – институции и практики (като финансирането на дългосрочни инвестиции с овърнайт заеми), които възпроизведоха рисковете на традиционното банкиране, но в отсъствието на държавни гаранции и регулация. Към 2007 г. резултатът от това вече беше също толкова уязвима за тежки кризи финансова система, колкото и тази през 30-те години. И, разбира се, бедствието не закъсня.
А сега накъде? На практика вече върнахме под някаква форма гаранциите от Новия курс на Рузвелт – кризата във финансовата система доведе до намеса на правителството, което спаси закъсалите компании, за да избегне пълен системен срив. Имайте предвид обаче, че най-големите помощи бяха отпуснати от администрацията на републиканците, която декларираше преданата си вяра в свободните пазари. Имаме всички основания да смятаме, че това ще е правилото отсега нататък – когато ножът опре до кокала, без значение кой е на власт, финансовият сектор ще бъде измъкван от калта. На практика дълговете на сенчестите банки са гарантирани от държавата, подобно на депозитите в обикновените банки.
Единствената въпросителна сега е дали финансовата индустрия ще заплати цената за тази си привилегия, дали Уолстрийт ще бъде задължен да се държи отговорно в замяна на предоставената му обезопасителна мрежа. Кой би се възпротивил на това?
Ами например Джон Бонър, лидерът на републиканците в Камарата на представителите. Наскоро той изнесе реч пред банкери, в която ги насърчи да се опълчат на опитите на Конгреса да им наложи по-строги правила. „Не позволявайте на тези дребни никакви чиновници да се възползват от вас и отстоявайте правата си“, призова ги той, като под „възползват“ май имаше предвид въвеждането на някои условия за сектора срещу получаваната държавна подкрепа.
Барни Франк, председателят на Комисията по финансови услуги в Долната камара, веднага поръча значки “Дребен никакъв чиновник” и ги раздаде на съветниците в Конгреса.
Проблемът не е в Бонър. Франк вече бе прокарал в Камарата на представителите сравнително силен законопроект за финансовата реформа. Въпросът е какво ще стане в Сената.

Ключът е у републиканците в Сената

Там обсъжданите текстове са дело на сенатора Крис Дод от Кънектикът. Те са значително по-меки от законопроекта на Франк и трябва да бъдат подсилени – тема, на която ще се спра в бъдеще. Приемането на какъвто и да било закон обаче е изключено, ако сенаторите от Републиканската партия застанат срещу реформата.
Не се ли страхуват противниците на промените, че ще бъдат заклеймени като съюзници на лошите (каквито всъщност са)? Ами може би не. През януари стратегът на републиканците Франк Лунц разпространи сред партийните членове указание как да се противопоставят на финансовото преустройство. Основната му идея е, че републиканците трябва да казват на черното бяло, да заявят, че законодателството е завоалирано „спасяване на големите банки“, а не набор от ограничения за тези финансови институции.
И ето че преди няколко дни сенатор Ричард Шелби от Алабама заяви в писмо срещу законопроекта на Дод, че съществена част от реформата (по-строгият надзор върху големите и важни за състоянието на системата финансови компании) всъщност е механизъм за спасяване, тъй като: „Пазарът ще възприеме тези фирми като „твърде големи, за да фалират“ и негласно подкрепени от държавата.“ Хм, сенаторе, пазарът вече смята, че тези играчи са неофициално подкрепени от държавата, защото те май наистина са такива. Каквото и да казват хора като Шелби, при нова криза тези институции ще бъдат спасени, независимо от това коя партия е на власт към момента.
Единственият въпрос е дали ще поставим някакви рамки на банкерите, така че да не злоупотребяват с привилегиите на сигурния държавен гръб. Именно тази регулация се опитват да блокират противниците на реформата, а не бъдещото използване на държавните пари за стабилизирането на банките.
Борбата явно е между „дребните никакви чиновници“ и плутократите – тези, които искат да обуздаят самозабравилите се банки и банкерите, които си искат свободата да излагат икономиката на риск. Свобода, която е затвърдена от съзнанието, че данъкоплатците ще ги измъкнат при избухване на следваща криза. Каквото и да казват, истината е, че хора като Шелби са на страната на плутократите. Американският народ трябва да подкрепи „дребосъците“, които се опитват да защитят интересите им.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *