Забрана на тютюнопушенето – да, да, ама не (или непоследователността на една политика)

Опитите на правителството да приложи наредбата за забраната на тютюнопушенето продължават. В България проблем с тютюнопушенето има, както поради големия брой пушачи, така и заради факта, че заемаме едно от челните места по сърдечно- съдови заболявания. Дебатът около забраната отива обаче отвъд здравните аргументи, а именно- за държавната намеса и свободата, както и за ефективността на държавните решения от гледна точка степента на приложението им.
Според първоначалния план и гласуваните през м. май 2009 г. промени в Закона за здравето се предвижда забраната на пушенето на обществени места да влезе в сила от 1 юни 2010 г. Водещ тогава е мотивът за общественото здраве. След по-малко от година обаче идва и първата поправка. Според нея рестриктивният режим се облекчава, що се касае до заведенията за хранене, баровете и дискотеките. Така на заведенията с площ под 100 кв. м. е дадено правото на избор дали да са за пушачи или непушачи. А по- големите заведения- с площ са над 100 кв. м., биха могли да предлагат помещения и за двата типа клиенти, като са длъжни да обособят специални помещения за целта.
Мотивите за промените по думите на вносителите им са чисто икономически. Целта е да бъдат спестени или поне отложени във времето очакваните загуби от влизане в сила на забраната за хотелския и ресторантьорския бизнес, тъй като в хода на кризата тези отрасли са особено засегнати. Също така се излага доводът, че понеже правилата в България не се спазват по принцип и изначално, е необходимо време или преходен период хората да свикнат с половиинчатите решения, преди цялостните такива да влезнат в сила. Подобно твърдение по- скоро изопачава представите както за нормотворческия процес, така и за гражданите като хора, способни да мислят и да вземат информирани решения.
Резултатът oт промените, без да броим степента на приложение на наредбата, би могъл да се оцени по няколко начина:

от гледна точка на собствениците на „малките” заведения нещата са приемливи. Не се налага да правят значителни промени или инвестиции; в общия случай означава, и че повечето от тези заведения се преквалифицират за пушачи.
от гледна точка на т.н. „големи” заведения новостите са дискриминационни – изолирането на помещението за пушачи и инсталирането на вентилационна система са сериозна инвестиция, която те са длъжни да направят, ако искат да запазят съществуващите си клиенти.
от потребителска гледна точка ефектите са разнопосочни. За непушачите изборът на заведения се ограничава, тъй като ред заведения, включително нощните, биха предпочели да минат в графата „за пушачи”. Въведени са ограничения за достъпа на непълнолетни до заведения с нощен режим и зони за пушачи, което се предполага, че е в тяхна полза. За пушачите това е по-скоро радостна новина, макар че реално е намеса от страна на държавата.

Докато лагерите се разделят на пушачи и непушачи, собственици на големи и малки заведения, една индустрия, която е пряко засегната, остава сякаш на заден план, а именно- тютюнопроизводството. Тук обаче нещата опират не само до потребителския избор и свободата да пушиш или не, а до правителствена политика към специфичен отрасъл, отдавна доказала се като проблематична.
Производителите на тютюн са редовни получатели на държавни субсидии, т.е. на средства от данъкоплатците, независимо дали същите данъкоплатци са пушачи или не. Не рядко сме свидетели и на техни протести, най-пресният от които беше преди дни, в които те се борят за получаване на нови или по- големи средства от държавата. Макар да беше решено плащанията да бъдат прекратени през 2009 г., в последствие на тютюнджиите беше обещана подкрепа от държавата и за 2010 г. Защо?
Първо, защото тютюнопроизводството се счита за един от многото „приоритетни” отрасли на българската икономика, което го класира като редовен получател на субсидии, без да се вземат предвид реалните ефекти от това върху бъдещето на отрасъла. Второ, тютюнопроизводителите се показват като мобилизирана група, склонна към протести – нещо, което не е слабост на никоя власт. В резултат се стига до следния парадокс: държавата „подкрепя” отрасъла тютюнопроизводство, като същевременно, макар и по силата на съвсем противоположна логика, се стреми да ограничи тютюнопушенето с цел опазване здравето на населението. За последното способстват както усилията с цел налагане забрана на пушенето на обществени места, така шоковото увеличение на акциза през 2010 г.
Колкото и добронамерени да са управляващите, техните усилия съвсем естествено пораждат недоумение и скептицизъм както у въздържателите, така и у пушачите с непоследователността си. Съвсем логично след влизане в сила на новите наредби от края на декември 2010 г. редица заведения да не могат или да не искат да решат какъв да бъде статутът им. Стига се дотам, че изчакват да видят размера на налаганите санкции, както и нивото на строгост на контрола. Причината – необходими са инвестиции и в двата случая – както за отделянето на помещенията и инсталирането на добра вентилационна система, така и за закупуването на табелки с надписи, указващи статута. Икономически погледнато, тяхното поведение е оправдано, тъй като разходите са немалки (особено при заведенията, които искат да имат и от двата типа помещения), а не е ясно кога и в какъв вид ще влезе в сила окончателното решение, регламентиращо пушенето на обществени места. Това се потвърждава и от последните изказвания на премиера, първо пълната забрана ще започне да действа от 2014 г., а в последствие – в началото или в края на 2013 година. До тогава заведения, които не могат да си позволят да предлагат отделни помещения за всяка група потребители, трябва да станат зона за непушачи. Това предизвиква реакцията на „малките”, които смятат, че така ще изгубят голяма част от клиентите и оборота си. Този път те са тези, които определят практиката като дискриминационна.
Ясно е, че при всеки вариант на намеса от държавата ще има засегнати, тъй като именно това представлява намесата – изкривяване на пазара в полза на едни за сметка на други. По тази причина дадена политика не би следвало да се променя отново и отново, прехвърляйки угодите от едните на другите засегнати страни и обратно.
Честата смяна на регулациите издава сигнали по посока на това, че:

Предишните наредби са неуспешни, недомислени или слабо приложими;
Администрацията не мисли за ефектите и действа под натиска на различни лобистки интереси;
Всяка заповед е предпоследна.

В резултат на това стимулите за спазване на вече издадена наредба намаляват. Това от своя страна обезсмисля законодателните инициативи и демотивира както гражданите, така и бизнеса за съобразяване с тях.
Собствениците на заведенията са собственици на въздуха в тях, а всеки клиент има право да избира какви заведение да посещава. Следователно в правата на собствениците на заведенията влиза да изберат политиката на заведението по отношение на тютюнопушенето. Практиката показва, че има заведения от световен мащаб (например Mc Donald’s), в които не се пуши, и оборотите им не са спаднали от това. От друга страна при наличие на нерегулиран пазар предлагането ще следва търсенето, т.е. ако непушачите изискват заведения, лишени от цигарен дим, икономическата логика диктува, че такива заведения ще има. По този начин свободният избор на клиентите ще определи съотношението на броя на завадения, респективно маси в заведенията, за пушачи и тези за непушачи. Ако приемем, че в случая на България правото на упражняване на свободния избор на непушачите не се зачита, това не би следвало да означава, че е необходимо обратното – да се отнеме правото на пушачите или това на собствениците на заведения. По- скоро единствено пазарът би могъл да даде възможност интересите на двете групи да се балансират.
Скептицизмът, който проявяват всички засегнати от промените страни, е разбираем, защото яснота липсва. Тук не става въпрос за лични предпочитания на пушачите и непушачите. Законодателят би следвало да не изхожда от такива субективни предпоставки и дискриминационни практики, а да остави правото на избор на всеки един да реши. В задачите на нормотвореца обаче влиза да създаде благоприятна среда, в която личният избор да може да бъде реализиран на практика. Така правната рамка ще е трайна и дългосрочна, и ще даде възможност на собствениците на заведения да се ориентират по потребителския избор и собствените си желания, а на клиентите – право на избор. По този начин нивото на спазване на наредбата ще се повиши, тъй като тя ще бъде разбираема за обществото и в съзвучие с личните предпочитания на индивидите. От икономическа гледна точка ще бъдат избегнати излишните разходи и бизнесът ще може да взема не еднодневни, а дългосрочни решения.

Севдана Дочева, ИПИ