Защо расте гладът на фирмите за обучени хора

Бизнесът да се ангажираповече с квалификацията.Трудът на специалиститетрябва да е по-добре платен

ХУБАВИТЕ неща, които бизнесът свързва с излизането от една икономическа криза, за съжаление, винаги се балансират с нови или с полузабравени стари проблеми отпреди кризата. Нещо подобно става на българския пазар на труда.

От една страна, виждаме намаляване на безработицата, но от друга, необходимостта от работна сила се увеличава. Започнаха да изскачат все по-ясно новите стари дефицити, с които работодателите се сблъскват. Един от тях, който все по-често се дискутира, е капацитетът, квалификацията на работната сила.

Анализите, които бяха направени от Европейската агенция за професионално образование, показаха, че всички

фирми, коитовече сапреодолеликризата

и са увеличили производството си на предкризисните нива, без изключение са го направили с минимум два инструмента

– с по-малко работници,

– с по-висококвалифицирани работници.

Т.е. кризата намали трайно необходимостта от нискоквалифициран труд. Работодателите започват да търсят все по-висококвалифицирана работна сила дори и за не толкова висококвалифицирани дейности. В момента именно това се превръща в един от големите дефицити на българския пазар на труда – липсата на работна сила с висока и подходяща квалификация.

Няма индустрия в страната, която да е застрахована срещу този проблем, което веднага вади на повърхността следващия дефицит – капацитета на българските образователни институции да подготвят такава квалификация на работната сила, която да е необходима на работодателите.

Имаме над 400 професионални гимназии и над 800 центъра за професионално ориентиране, а в същото време всеки ден чуваме работодателите да казват: “Хората, които вземаме на работа, не знаят онова, което ни е необходимо.”

Оттук

търкалянетона проблемакато снежнатопка

вади на повърхността следващата липса – на кураж у работодателите да поемат в свои ръце квалификацията на своите работници.

Вместо това те от години продължават да се тръшкат пред държавата: “Обучете ни работниците, квалифицирайте ни ги!”

Истината е, че нямаме ясна поръчка от работодателите какви знания и умения искат от своите работници.

В резултат връх в тази канадска борба между образователната система и работодателите всъщност взима образователната система. И тъкмо тя взема решение какво да учат децата, а не онези, които са заинтересовани да го направят.

Ако следваме примера на страните, към чийто жизнен стандарт сме се устремили – от Великобритания през скандинавските държави до Германия, нека видим какво правят там работодателите за квалификацията на своите работници. Сред икономическите лидери в ЕС квалификацията навсякъде е ангажимент на работодателите. Те определят какво трябва да знаят работниците, те организират проверката на знанията и уменията им и съответно те потребяват тази работна сила.

Така че, ако приемем, че сме разплели окончателно чорапа на най-големия дефицит, а това е капацитетът на работната ни сила, на края на чорапа стои друга роля на работодателите. Те трябва да бъдат

не самопотребителина работнатасила,

но и активни участници в квалификацията им. Точно това ни липсва.

Има и друга линия в дефицитите на българския трудов пазар – как да повлияем на потока от специалисти, които държавата ни обучава, но заминават да работят в други държави.

Процесът не може да бъде спрян, защото е резултат от избора на самия човек. Но той може да бъде обърнат по някакъв начин:

– първо, с промяна в законодателството, с нова роля и нови функции на работодателите,

– второ, с нова цена на висококвалифицирания труд

– трето, с нова политика по отношение на вноса на работна сила.

Всичко това, взето заедно, може да даде други мотиви на българите дали да работят във или извън България.

Дефицитът на капацитет на работната ни сила е причина за тревога, но не е основание да започнем масов внос на чуждестранна работна сила, защото си ни стигат и бежанците. Ако, преди да стигнем до промяна на квалификацията на работната си сила, започнем внос на чуждестранни работници, не можем да се сърдим нито на Сирия, нито на Ирак, нито на Афганистан. За това сме си виновни самите ние.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *