Италианските предприемачи в България: Икономиката е малка, но здрава

„Трудно можеш да срещнеш емигрант италианец, който да гладува. Аз обичам да казвам, че това е, защото работим сериозно. Особено ние, хората от Северна Италия, не си гледаме часовника, докато сме на работа“, усмихва се 40-годишният Алберто Кандусо, родом от бившата автомобилна столица Торино. Той е от поколението италиански предприемачи, за които да правят бизнес в България е съзнателен и прагматичен избор.

Една част (може би най-видимата) от тях се насочват към ресторантьорския бизнес, защото, както казва Алберто, храната им е в кръвта. Други са в производството или предлагат консултантски услуги, но общото между всички е, че тук правят бизнес, свободни от бюрокрацията и данъчното бреме в родната Италия. А и всеки поотделно е установил, че културната близост между италианците и българите може да е източник както на приятни изненади, така и на неприятности в работата.

Най-голямата разлика между това да емигрираш от Италия преди десет години и сега според Алберто е, че преди го правиш, за да търсиш нещо по-добро. Сега е въпрос на оцеляване. Той самият се насочва към българския пазар преди десет години. С тогавашния си бизнес партньор се занимават с производство на електрически нагреватели – сектор, силно притеснен от китайската конкуренция, в който 90% от крайната цена на продукта се формират от цената на работната ръка. „Трябваше да преместим производството и България беше хем близо, хем имаше ноу-хау, хем трудът беше и все още е евтин“, разказва той. Отварят фабрика в Кюстендил, постигат таргетите си година и половина по-рано от предвиденото и днес компанията е лидер в областта си. Алберто обаче излиза от бизнеса преди време и днес се занимава с търговия на системи за автоматизация на производството. Представител е на пет големи италиански фирми с опит в индустрията, а клиенти в България са му големи международни компании катоNestle, Mondelez,Ideal Standard, както и български като ТЕСИ.

Най-голямото конкурентно предимство на България – това на евтината работна ръка, обаче е пречка за неговия бизнес. Много от компаниите не инвестират в автоматизация на дейностите, защото все още им е по-евтино да плащат на хора. „Често ми казват: „Алберто, много хубави неща предлагаш, но в момента тази работа ми я вършат четирима цигани. Утре има работа, плащам им заплати, следващият месец няма – освобождавам ги и нямам разходи“, разказва той. Затова Алберто гледа към арабските пазари и прекарва половината от месеца си в бизнес пътувания до Дубай и Абу Даби. Предпочита обаче да живее и харчи парите си в България, защото не е скъпо, а качеството на живот е добро. „В Близкия изток градовете са големи, въздухът е лош, а и хората не ми харесват. Докато тук се чувствам почти като вкъщи“, казва Кандусо. Помага и това, че е женен за българка и има две малки деца.

Някои особености на бизнеса по български

Алберто Кандусо рисува любопитна картина на това как италианците виждат начина на правене на бизнес в България. От една страна, казва той, българите са консервативни и това е разбираемо, защото нямат традиции и наследена култура в предприемачеството. „Школата е съветска, особено при предприемачите над 50 години, които предлагат неактуални бизнес модели, но са платили смешни пари за фабриките си по време на масовата приватизация“, отбелязва Алберто. От друга страна, продължава той, тук има новобогаташи, които са „странни животини“. „Казват: питай ме как съм натрупал втория си милион, но не ме питай за първия и имат силни правителствени връзки. В България е трудно да разбереш кой е бизнесмен и кой е бандит, облечен като бизнесмен. А бандитът дали е свалил коженото якенце и е облякъл сако, си остава бандит“, разсъждава Кандусо. Така например той е забелязал, че напоследък става все по-трудно да си събира плащанията, което преди десет години „не беше така“. Отчасти това се дължи на държавата, която бави плащанията, или на спрени европрограми, но отчасти, казва Алберто, е трудно да събираш тъкмо от тези, които имат. „Идва с кола за 200 хил. евро и обяснява колко му е трудно“, възмущава се той.

Ресторантьорът Марио Монтесоро също споделя възгледа за все още неразвитата предприемаческа култура в България. „Бизнесмените тук имат мениджърски манталитет – подобно на американците. Разликата е, че при мениджърското мислене се търси бърз резултат, целта е бизнесът да се изстиска максимално и за най-кратко време. Докато предприемачеството е дългосрочно“, разказва стилният италианец от Генуа, докато полива саксиите с босилек в малкото си „Бистро Песто“ на ул. „Ангел Кънчев“ в София. „Предприемачът не разглежда съседния ресторант като конкуренция, за разлика от мениджъра, защото знае, че ако съседът му има проблеми, те скоро могат да се пренесат и при него. И обратното – ако съседният ресторант е пълен, клиентите ще седнат в този до него. Затова в Италия синдикатите и кооперативите са толкова добре развити, те са в основата на малкия и средния бизнес за разлика от тук“, допълва Марио, който е бил президент на сдружението на ресторантьорите в региона на Генуа, преди да се премести в България. Идва тук преди две години заради съпругата си, която е българка. Първото заведение тук е „Остерия Барбароса“ – по подобие на ресторанта му в центъра на родния му град. Липсва му обаче чувството за общност, което поддържа малкия бизнес жив в Италия. Дава пример с улица „Ангел Кънчев“, на която е второто му заведение. В радиус от няколко метра има две сладкарници, три ресторанта, едно бистро, няколко кафета, оптика, магазини за дрехи. „Търговците не се обединяват, не се замислят или по-скоро не полагат усилия, за да промотират зоната като едно цяло, като нещо подчинено на обща идея. Например да сложим еднакви саксии с цветя. Или ако седнат на пият кафе в моето заведение, да получат талон с отстъпка за фризьорския салон отсреща. Само обединени и с общи усилия ние можем да сме алтернатива на моловете, които унищожават семейния, малкия и средния бизнес“, казва Марио.

И все пак Монтесоро признава, че причината италианските предприемачи да пренасят бизнеса си тук са „грешните политически решения, най-вече от гледна точка на данъците“. „Надявам се политиците тук да не залитнат в подобни“, отбелязва Марио, който впрочем е оптимист за развитието на България и привличането на все повече квалифицирани чужденци. Неговият колега Джорджо Коа от Южна Италия, който стопанисваTrattoriaGiorgio на ул. „Витоша“, добавя и още една причина – липсата на бюрокрация. Макар че той затваря пет бара и една дискотека, за да последва жена си тук („Любовта те кара да вършиш лудости“, смее се той), Коа установява, че усложненията за бизнеса откъм администрация са много по-малки в София, а нещата стават по-бързо. Предизвикателството за него е да направи качествена кухня на ниски цени. „В България това е трудно, защото италианците държат на качеството, а то струва пари, и тук се сблъскват с предпочитанията на българите. Трябваше да се приспособя малко към обстановката, а и тук има някаква форма на криза“, казва Джорджо.

Алберто Кандусо допълва измеренията на кризата тук: „Сега е много по-трудно е да си възстановяваш ДДС. Това не е хубаво, защото аз не виждам макроикономически причини, поради които българската държава да е в криза. Икономиката е много малка, но е здрава. България няма външен дълг като Италия. България пропорционално получи най-много пари в ЕС за инфраструктура, но там, където държавата трябваше да играе някаква роля, като образование и здравеопазване, нещата са спрели и дори регресират“, коментира той и това го тревожи, защото дава отражение върху собственото му семейство. Омръзнало му е децата му да са все болни и фактът, че дори и да плащаш скъпо за здравеопазване, не знаеш каква услуга да очакваш. „Със здравето компромиси не може да се правят“, отсича Алберто и признава, че това е основният фактор, който пречи да си представи далечното бъдеще на семейството си в България.