Италия, такава каквато може да се види за пет дни – I част

Блог на д-р ик. Тоде Тодев

Напускаме магистралата водеща от Венеция за Триест и се насочваме към Порденоне. Шосето се точи между ниви с избуяла, почти триметрова царевица, чушки и зелен фасул. Нивите се редуват с овощни градини, предимно от ябълки и круши, както и с големи масиви лозя. На места има ивици от изкуствено засадени високи дървета с елипсовидни корони, малко наподобяващи тополите. Отново следват ниви. Няма и педя необработена, пустееща земя. Навсякъде се виждат различни напоителни съоръжения и водопръскачки. Корените на някои култури са обвити с полимерни материали. Дори и за градски човек е очевидно, че става дума за интензивно и високомеханизирано, използващо модерни биотехнологии селско стопанство. Намираме се в една от най-плодородните области на Италия, низината на река По. Сред нивите, на сравнително голямо разстояние една от друга се виждат солидни двуетажни къщи с прилежащи към тях селскостопански постройки. Това са къщите на обработващите една част от земята. Някои от тях приличат на чифлици, но не са, защото земеделието в Северна Италия е силно концентрирано и в него доминират големи аграрни фирми. Дребни селскостопански производители не са в състояние да обработват земята така интензивно и на такова високо техническо и технологично равнище.

Размерът на обработваемата земя за такава високоиндустриална държава като Италия е изключително висок – повече от 140 млн. дка. Това се равнява на почти 60% от територията на страната. В селското стопанство е заета почти 9% от работната сила, което е твърде висок показател за една високоиндустриална държава. Наред с традиционните пшеница, царевица, ръж, ориз, домати, цвекло, дини и пъпеши страната е един от най-големите производители на вино, маслини и зехтин в света. Италия е най-големият производител на маслини в света и най-големият производител на домати на открито в Европа (двата по-големи производители Холандия и Великобритания произвеждат домати предимно в оранжерии). Италия е на първо място в Европа по лозови насаждения, но по обем на производството на вино отстъпва на Франция. От плодовете най-вече се отглеждат ябълки, портокали, смокини и фурми. По обем на цитросови плодове страната заема пето място в света. Животновъдството е също така много силно развито. На Север се отглеждат предимно телета и свине, на Юг овце и кози. Шунките, на първо място пармската шунка и прошутото „Сан Даниеле“, но също така и многобройните пресни и сушени колбаси запълват рафтовете на най-скъпите деликатесни магазини по света. Италия е известна и с производството на повече от 50 видове сирена, като най-известни са горгонцолата, пекориното и пармезанът.

Пресичаме Таляменто, единствената по-голяма ръка на пътя ни от Венеция за Кодройпо, която извира в италианските Алпи и се влива в Адриатическо море недалеч от Венеция. По-точно пресичаме нейното пресъхнало дъно.

Кодройпо е малко градче в провинция Удине с население от около 15 хил. души. То е част от италианската провинция, ако може въобще да се говори за провинция в една гъсто населена страна с територия от 301 хил. кв. км и население от 61 млн. души. Пък и понятието „провинция” е твърде относително, защото както инфраструктурата, така и качеството на живот не дават никакъв повод да си мислим, че сме някъде на края на света. В този неделен ден градът създава впечатлението на обезлюденост. Дървените кепенци на къщите и нискоетажните бетонни блокове са затворени, от някои от тях прозира слаба светлина. Вече е почти осем и половина, слънцето се е скрило на Запад, хвърляйки последните си лъчи върху тъмнеещия небосклон. Температурата на въздуха е около 30 градуса. Тялото е плувнало в пот, дишането е затруднено, макар че градът е потънал в зеленина и ухае на различни адриатически растения.

Когато наближаваме малкия площад, който по-скоро е кръстопът на две по-широки улици, отколкото на известната италианска пиаца, започва да кънти музика, донасяща се от бар, пред който са поставени високи маси и табуретки с удължени крачета. Заведението отвън и отвътре гъмжи от млади хора. От лявата част на площада се намира църквата с камбанарията, представляваща умален вид на камбанарията на базиликата „Сан Марко“ във Венеция, така както камбанариите на църквите в градовете на Тоскана наподобяват камбанарията на Палацо Векио във Флоренция. Когато човек е в Италия, на него са му необходими само няколко часа, за да разбере, че се намира в страната, съхраняваща около 70% от историческото и културно наследство на света. Затова не изненадва и фактът, че Италия се посещава годишно от около 40 млн. туристи. В едно свое интервю непосредствено след фалита на „Леман Брадърс“ и по повод на разразилата се след него стопанска криза бившият италиански министър-председател Берлускони в опита си да вдъхне оптимизъм на своите сънародници беше казал буквално, че каквото и да става, в най-лошия случай страната може да преживее от туризъм, защото света няма да престане да се интересува от нейните история и култура.

Хотелът е потънал в зеленина. Той се състои от две триетажни тухлени крила и е сравнително нов. По фасадата му няма ръждясали климатици. Поддържа се изключително добре и напълно отговаря на изискванията за четиризвезден хотел. Цената за една нощ е обаче твърде ниска за тази категория хотели – само 55 евро. Такава цена е възможна само при оптимална структура на разходите и висока мотивация на персонала. Покривът на хотела е покрит с фотоволтаици. Италия е изключително бедна на енергоресурси, поради което цената на електроенергията е много висока. Няма нито един работещ в хотела, който да стои и съзерцава ставащото пред очите му. Всички правят нещо. Рецепционистът е едновременно и барман и сервитьор в кафенето-ресторант, което се намира от другата страна на рецепцията. Сервитьорът в залата за закуска помага при приготвянето на закуската. Но най-силно впечатление прави вежливото, приветливо, радостно отношение на персонала към гостите на хотела, при това със запазване на достойнство и дистанция, без угодничество. Бакшишът като явление не съществува. Даването му може да бъде възприето дори като обида. Цената на обслужването е включена в общата цена, което прави бакшиша безсмислен.

До хотела се намира модерен грил ресторант. Пред вратата на ресторанта е паркирано червено ферари… Ресторантът е с модерен дизайн. Обстановката е изключително приятна, цените на предлаганите напитки и ястия сравнително ниски. Но ние решаваме, че след като дишаме въздуха на Адриатика ще е по-добре да приключим деня с порция риба и чаша бяло вино. Затова се връщаме в ресторанта на хотела. Вечерята трае около два часа, защото едновременно с консумацията се водят и разговори, които са и основната причина на нашето пътуване.

Прекарваме нощта сравнително спокойно благодарение на климатиците в хотелските стаи. Денят започва с лека закуска. Става девет часа. Разговорите с нашите италиански колеги се провеждат на голяма маса пред кафе-ресторанта на хотела в сянката на бетонен навес, покрит с пълзяща зеленина. Атмосферата е делова, разговорите напрегнати, защото са изпълнени с многобройни уточняващи въпроси. Така неусетно преминават три часа и половина.

Отиваме да обядваме в един типичен ресторант, който в обедно време работи като столова за работници и чиновници. Повечето от гостите са строители, което се вижда по тяхното работно облекло – дълги или къси работни панталони от по-плътен плат с многобройни джобове за различни инструменти. Някъде към един часа се появяват банкерите в костюми или по ризи с вратовръзки. Макар, че населението на града е около 15 хиляди души, в градчето има не по-малко от десетина банки. По всичко изглежда, че дигитализацията на финансовите услуги преминава покрай италианските банки.

Банката е италианско изобретение и по своя социален статус се нарежда на второ място след църквата, която си остава не само център на духовния живот в италианското общество, но със своята морална ценностна система продължава да бъде едно важно средство за сцепление на обществото. Да бъдеш банкер в Италия е изключително престижно. Едва ли има страна в света, където отношенията между банка и клиенти са толкова интензивни и всестранни, както в Италия. Както пасторът се грижи за духовното състояние на своето паство, така и банкерът се грижи за финансовото състояние на своите клиенти. Банкерът не само предоставя кредит, но той е основен партньор и консултант на кредитополучателя. Много често между банкерите и собствениците на фирмите се развиват истински приятелства, най-вече семейни.

Освен това италианецът е пестелив. Относителният дял на спестявания доход е един от най-високите в света. Въпреки, че страната има десетилетия наред една от най-високите инфлации в света, италианците никога не са преставали да спестяват. Относително стабилното евро е благоприятна почва за спестовността, въпреки кризата и предизвиканата от нея висока безработица.

Парадоксално е, че влиянието на католическата църква не отслабва въпреки антиклерикалния, републикански дух на италианската интелигенция и на силното присъствие на комунистическата и анархистическата общности. Духовното наследство на Джузепе Гарибалди и Джузепе Мацини, на Палмиро Толиати и Енрико Белингуер, на Енрико Малатеста и т.н. е още живо. Неформалната анархистическа федерация е най-голямата в Европа и поддържа особено тесни контакти с многобройните анархистични организации в Гърция.

Повечето ресторанти в Италия са климатизирани. Изключения се срещат в Южна Италия, Сицилия и Сардиния. Обядът завършва с малко еспресо, което се изпива на един дъх.

След разговорите с нашите италиански партньори решаваме да се поразходим във Венеция. По пътя спираме да разгледаме един аутлет, търговски център на фирмени магазини, където се твърди, че цените на предлаганите стоки са по-ниски от тези в магазините на големите градове. Това, разбира се, не е така, и е само един маркетингов трик за привличане на купувачи, защото фирмените стоки, независимо къде се продават, са еднакво скъпи. Задоволяваме се с разглеждане на някои от климатизираните магазини повече с мисълта да се отървем за кратко от трудно поносимата жега, отколкото да пазаруваме и правим съвсем дребни покупки.

До Венеция остават около 60 км. Постепенно нивите отстъпват място на индустриални предприятия и площи. Намираме се в една от най-развитите индустриални страни в света и в един от най-големите й индустриални райони, Регион Венеция. Стотици са индустриалните халета и складове от двете страни на пътя.

Италия има най-силно развитата промишленост в Европа след Германия. В структурно отношение водещи са машиностроенето и химическата промишленост. През последните десетилетия ускорено се развиват наукоемки отрасли на индустрията, особено в триъгълника Милано-Торино-Генуа. Леката промишленост е развита най-вече в Северна Италия.

От средата на 15 век. Регион Венеция, известен като терраферма (континентална част) е част от независимата Венецианска република. С присъединяването на Местре през 1337 г., понастоящем по-голямата част от град Венеция, започва процесът на завладяване на територии на континента. След мирния договор при Кампо Формио между Наполеон и Император Франц Втори през 1798 г. той преминава под австрийско владичество. След победата на Наполеон над Австрия при Аустерлиц и мирния договор при Пресбург през 1805 г. Регион Венеция става част от васалното на Франция Кралство Италия. След Виенския конгрес през 1815 г. под името Кралство Ломбардия-Венеция той отново е включен в Австрийската империя. След загубата на Австрия във войната с Прусия през 1866 г. регионът Венеция окончателно става част от Кралство Италия. Посетителите в многобройните австрийски музеи за изобразително изкуство, непознаващи в подробности историята на страната, често си задават въпроса, как толкова много творби на италианските, и особено на венецианските майстори са се оказали в тях. Отговорът е твърде прост.

Преминаваме през Местре. Това е част, дори по-голямата част от град Венеция, макар, че поради своята отдалеченост от островната Венеция може да се разглежда и като отделен град. В него живеят над 200 000 души, докато в самата Венеция те са само 60 000. Местре е работнически град. Архитектурата е скромна и функционална, лишена от разкош и особено разнообразие. Неслучайно го наричат „грозната сестра на Венеция“. Шосето преминава покрай пълноводното устие на река Марценго, по която се движат малки баржи, напълнени със стоки, предназначени за островна Венеция. Водата е лазурно синя.

Местре е предпочитано място за нощуване от туристите. Цените на хотелите в островната Венеция са изключително високи и са по джоба само на богати бизнесмени, аристократи и високоплатени хора на изкуството. Докато цените на хотелите в Местре са сравнително ниски. До острова се движат както градски автобуси, така и крайградска железница. От Местре до гарата на Венеция „Санта Лучия“ се пътува около 10 минути, като по време на пътуването човек може да са наслади на великолепния пейзаж от Лагуната.

Островна Венеция се състои от 118 острови, между които се движат непрекъснато, дори и през нощта най-различни плавателни съдове.

Преминаваме през тясната ивица земя в Лагуната, която свързва града с континента. От дясната страна, в далечината на север се вижда летището на Венеция „Марко Поло“. От лявата страна на юг се виждат силуетите на затворената през 2012 г. рафинерия за преработка на нефт и химическите заводи.

Италия е крайно бедна на енергийни ресурси, поради което енергетиката й е изцяло подчинена на вноса, главно на нефт. Годишно се внасят около 100 млн. т нефт. Италия притежава най-големите нефтопреработвателни мощности в Западна Европа с капацитет за около 200 млн. т., които се натоварват наполовина.

Историята на Венеция е тясно свързана с тази на Византия. Още през VIII век тя е част от Византийската империя. След IV кръстоносен поход през 1204 г. Венеция установява контрол върху обширни територии на Византийската империя. По такъв начин градът се превръща в колониална империя. Той развива силен флот, който става основата за бурното развитие на търговията, особено с териториите в източната част на Средиземно море. Оживената търговия, развитието на нови форми за разплащане при търговските сделки, на нови стопански организационни форми, разцветът на занаятите и появяването на банкерството водят и до развитието на нови форми на живот и социални контакти, към разцвет на изкуството.

Паркираме на 10 етаж на един многоетажен гараж. Започваме нашата съвсем импровизирана разходка във Венеция. Преминаваме моста, който свързва автогарата с площада през жп гарата „Санта Лучия“. Часът е почти шест. Не разполагаме с много време за разглеждане. Вземаме водното трамвайче, което всъщност е един малък речен пътнически кораб, който може да побере до 200 души и се отправяме съм базиликата „Свети Марко“. На борда гъмжи от туристи от всички краища на света. Почти всички държат в ръцете си камери или мобилни телефони и фотографират. Ние решаваме, че е по-разумно да фотографираме с очи.

Пътуването до площада „Сан Марко“ продължава около 20 минути. Пристанът е пред Двореца на дожите. Срещу него е библиотеката „Сан Марко“. До нея се извисява Камбанарията. Преминаваме покрай нея и излизаме на площада „Сан Марко“. Това е основният площад на града. На него се намират и всички важни сгради от епохата на Венецианската република. Наполеон нарича площада „най-елегантната тържествена зала на Европа“.

На площада се намира базиликата „Сан Марко“. Пространството пред нея е заобиколено от дългите здания на старата и новата строителни инспекции, в приземния етаж на които се намират ресторанти, магазини за сувенири и антикварни стоки.

Преминаваме през истински лабиринт от малки улички и се озоваваме пред моста „Риалто“. Преминаваме го и решаваме да вечеряме в един малък ресторант. Обстановката е изключително непосредствена, въпреки че високата ценова категория не може да убегне от очи. Келнерите са дружелюбни и усмихнати. Заемаме маса до водата, от която, противно на недоброжелателните слухове, не се донася неприятна миризма. Когато един от нас решава да си поръча равиоли, келнерът ни поглежда учудено и ни пита дали виждаме наоколо житно поле. С това ни подсказва, че щом сме на вода, следва да си поръчаме риба. Поръчваме си рибена супа, посочена като основно ястие и наистина не оставаме разочаровани. Напротив. Поднасят ни в огромни супени чинии, каквито има само в Италия, цялото рибено разнообразие на Адриатика – от огромен рак до миди и скариди. Подкрепяме храносмилането с добре изстудено шардоне.

Връщаме се да пренощуваме в Кодройпо.

На следващия ден продължаваме разговорите с нашите италиански партньори. Поради невъзможността да се присъединят към нас за обяд, решаваме, че ще е по-рационално да тръгнем направо за Милано. Очаква ни един сравнително дълъг път от около 350 км., пък и имаме желание да се спрем за малко и в някои други перли на Регион Венеция – Падуа, Верона и Бергамо. Денят е дълъг, придвижването по магистралите безпроблемно, навлизането в централната част на градовете много бързо поради изключително силно развитата система от виадукти в най-различни форми.

Стопанският възход на Регион Венеция е свързан с италианското икономическо чудо от 60-те и 70-те години. Само за няколко десетилетия той се превръща от беден селскостопански район във високо развита индустриална зона, представляваща една от опорите на италианската икономика. Стотици, ако не хиляди малки и средни, повечето от тях експортноориентирани предприятия са разположени от двете страни на автомагистралата Венеция-Верона-Милано, известна под името „Аутострада Сан Марко“. Това е гръбнакът на икономиката на Регион Венеция.

Нашата първа спирка по пътя за Милано е Падуа. За съжаление за един – два часа човек може да види твърде малко в този великолепен град. Падуа е градът на Сан Антонио, францисканският монах с дете в ръка, чиято скулптура е неизменна част от интериора на католическите църкви. Този монах е като че ли по-популярен от Сан Франческо сред вярващите католици. В базиликата на Сан Антонио са съхранени тленните останки на светеца. Затова тя е едно на най-любимите места за поклонничество за католиците по света.

Макар и православни, докосваме с ръце и лице мраморната плоча, зад която се намират тленните останки на Сан Антонио. Молим се за нашите семейства и семействата на нашите приятели и познати. До саркофага са закачени писма и фотографии на хора, помолили се за помощ от Светеца и която са получили. Вярата е със сигурност най-ефикасното средство срещу болести и житейски трудности.

Падуа е градът, в който се намира едно от върховните достижения на ранния Ренесанс, фреските на Джото ди Бондоне, изобразяващи по-важните сцени, описани от евангелистите, намиращи се в малката семейна църква-параклис (на италиански капела), наречена „Капела Арена“ или „Капела Скровени“.

Първото наименование идва от факта, че преди да бъде построена капелата, на нейно място се е намирала древноримската арена (театърът) на Падуа. Второто название е по името на ктитора на капелата Енрико Скровени. Иначе самата църква е посветена на Богородица и официалното й название е „Света Мария Милосърдна“.

Достъпът до нея е ограничен от съображения за съхраняване на фреските. За да се влезне в капелата, е необходимо да се закупят входни билети месеци преди посещението.

Правим един неуспешен опит да отидем до старото здание на един от най-старите университети в света. Университетът в Падуа е учреден през 1922 г. и е третият по старост университет в Италия след университетите в Болоня и Модена. Жегата обаче става непоносима, макар, че се опитваме да се придвижваме в сянката на къщите, покрай които преминаваме. Просто е невъзможно да се види всичко по пътя.

(Очаквайте продължение……)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *