Как са се държали римляните с бежанците?

Реките Рейн и Дунав, ограждали и бранили славната римска империя, в края на IV в. се превръщат в нещо като бежанска „гореща точка“, пише британският историк Мери Брийд във в. „Гардиън“. Това, което обикновено наричаме „нашествия“ на варварски орди към Рим, всъщност може да се опише и като масово придвижване на икономически мигранти или на политически бегълци от Северна Европа и степите. Стигайки до бреговете да двете реки, хората от племената се надявали да получат римско гражданство, а с него и редица привилегии.

Животът преди векове прилича изненадващо много на днешния, но можем да получим и доста уроци от империята, оцеляла с огромна територия и редица проблеми близо 2 хилядолетия.

Ако ги сравним със сегашните власти, тези в Древен Рим не са разполагали с кой знае колко по-добри идеи какво да правят с прииждащите хора, дори предимно се отнасяли с тях доста по-нехуманно. В един от известните случаи на масово преселение, римските управници продавали на хората, успели да пресекат реката като храна само кучешко месо.

Това е описано с известно неудобство в римските летописи, защото тогава кучешкото се е приемало за неядливо месо и продаването му е акт на дехуманност. Такива събития не са рядкост и вероятно са причина империята започва да разпада именно по границите. В източните части на Империя пък имало политика варварите да се пренасочват далеч от границата, където ще се превърнат в нечий друг проблем. (Всъщност това го виждаме и като политика на някои съвременни държави).

Изкушаващо е да гледаме на римляните като на самите себе си. И техните управници са пращали неуспешни военни експедиции към части от света, където и съвременните свръхсили се провалят. Ирак е бил за Рим същата гробница, която е и за западните държави днес. Едно от най-шокиращите поражения на империята е при Каре в 53 г. пр. Хр., в сблъсък с източна държава, край границата между модерна Турция и Сирия. Особено стряскащо е, че главата на римския пълководец Крас е отрязана и използвана от противника като реквизит в постановка на Еврипидовите „Вакханки“, което пряко напомня за жестокостите на ИДИЛ.

Ужасени от подобнибиткисъщо хиляди цивилни тръгнали към империята, която често излизала и като победител и завладявала земите на враговете си. А за не се разпадне огромната държава, новите владения бързо бивали приобщавани към привичките и законите. Но към какво точно се стремели античните бежанци?

В Рим и по-големите центрове на империята начинът на живот ни звучи сякаш познато. Градското съществуване в столица с над милион жители (най-големият център на западния свят преди ХІХ в.) създава същите проблеми, които и ние имаме: транспортни задръствания, разрешената максимална височина на сградите, опасност от пожари…

Междувременно политическата класа също е разтърсвана от корупционни скандали и злоупотреби с власт. Законодателството на империята напразно се опитва да спре ограбването на обществените средства от страна на чиновниците. Дори прочутият с честността си Марк Тулий Цицерон се връща с малко състояние след управлението на поверената му провинция – но той поне е умерен в обогатяването си.

Голяма част от населението на столицата живее с нещо, което днес бихме нарекли „социални помощи“. Скрита под названието „хляб и зрелища“ това е политика, при която публично се раздава пшеница и се уреждат безплатни игри в амфитеатрите, което по думите на един античен сатирик е отнело политическата независимост и борбения дух на римския народ.

Римската империя за първи път в историята на западния свят се опитва да осигури жизнения минимум на най-бедните си граждани. Но още тогава възникват въпроси и проблеми – дали това не допринася за по-голямата безработица и дали не е разход, който хазната не може да си позволи?

В летописите е описан един показателен случай – един богат римски консерватор веднъж се нарежда на опашка за държавното заплащане, срещу което много пъти се е изказвал и на което по закон няма право. Попитан защо чака пари, човекът отвръща: „Щом така и така раздавате държавата на парче, искам своя дял, благодаря много!“.

Към тези надбавки и помощи се стремели и всички „бежанци“, стигнали до границите на Рим, но империята далеч не била толкова уредена. Макар ние още да намираме сходства между съвременните хора иримляните– актуалните теми като свободата на словото и секса, разбираме дори разочарованието на Цицерон от сина му Марк, който отива да учи в Атина, но вместо да слуша лекции ходи по кръчмите, но древният начин на живот има своите нелицеприятни специфики.

Нито елините, нито римското общество успяват да дефинират дали робът е човек или вещ. Те не са наясно какво е човекът. Мръсотията в античните градове би била шокираща за нас. Няма истинска система за извозване на отпадъците и са запазени описания на улични кучета, втурващи се на изискани вечери с части от човешки тела между зъбите си. Да не говорим за кланетата на гладиаторските арени или за смъртността от болести, които днес се лекуват лесно. Високата детска смъртност и утвърдената практика на много ранен, често принудителен брак за жените днес биха били ужасяващи за западните общества (но не са непознати за други части на съвременния свят).

Но как можем да се поучим от древната римска история?

Рим все още е важен за нас по много причини – най-вече защото римските проблеми и споровете по тях са ни завещали езика, тоест термините, с които продължаваме да дефинираме и разбираме света. От високата теоретична мисъл до дъното на най-просташката комедия, ние често се изразяваме с понятията на римляните. Разбира се, днешната западна цивилизация не е наследник само и единствено на римската. Юдаизмът, християнството и ислямът са трите други очевидни начала на нашия начин на живот.

Но поне от Ренесанса насам много от нашите идеи за властта, гражданството, отговорността, политическото насилие, империите, лукса, красотата и дори хумора са формирани и изпитани в диалог с текстовете, останали от древния Рим. Речникът на съвременната политика все още е римски, доколкото говорим за републики, сенатори и диктатори. Дори самата фраза „троянски кон“ е запазена в ежедневния ни език.

Истината е, че римската история е писана и пренаписвана – и този процес продължава и днес. Тя не е нещо завършено. Още не сме си отговорили на въпроса как един малък град на брега на Тибър е успял да се превърне в столицата на огромна империя и доколко тази империя е била полезна или разрушителна за мнозинството от поданиците си.

Днес вече римските завоевания не могат да бъдат едностранчиво представяни като „цивилизаторска мисия“, но и не могат да бъдат гледани само като кръвожаден поход за плячка и роби. Рим не се появява като някакво чудовище, нахвърлило се върху един мирен свят, а като малка държава сред много съперници, съюзи, конфедерации и империи, разчитащи предимно на успешни войни за оцеляването и разширяването си.

Всъщност интересното у римляните не е тяхната агресивност в един и бездруго жесток свят, а по-скоро защо те имат по-голям успех от повечето си съседи. Не само по-добрата тактика или по-доброто въоръжение дават отговор. По-скоро умението на римляните да превръщат победените в свои съграждани ги прави различни от останалите антични народи. Може би донякъде и варварите, появили се край Рейн и Дунав, са се надявали, че римското гражданство постепенно ще обхване и тях. И не само като право на привилегии, а като начин на мислене. В известен смисъл са се оказали прави.