Конспирация на богатството

Блумбърг“ Преди четири години тогавашният финансов министър на САЩ Хенри Полсън остави за момент розовите изказвания и призна, че икономическото неравенство в страната се е задълбочило. За три десетилетия делът от националния доход преди данъчното облагане, заработван от най-богатите 0,1% американци, бе скочил над четири пъти. Към момента, когато Полсън направи забележката си, тази малка висша каста сред домакинствата (която разполагаше със среден доход за 2007 г. от $7 млн.) прибираше около $1 от всеки $8 долара, спечелени в САЩ. Финансовият министър изрази загриженост от очертаващата се тенденция. В същото време посланието му към американците в общи линии бе да свикват. „Растящото неравенство е икономическа реалност и не би било нито справедливо, нито градивно да виним която и да било политическа партия за него“, заяви тогава Полсън. Днес разломът между бедите на бизнеса и печалбите на Уолстрийт е още по-неоспорим. Успелите и заможните обаче изповядват със същата сила възгледа на Полсън. Непрекъснато слушаме как тези на върха са истински суперзвезди, които трупат несметни богатства благодарение на технологичния напредък и глобализацията. Държавната политика и партийните позиции нямат особена роля, гласи утвърдената им теза. Истината е, че хората във Вашингтон не бяха просто невинни свидетели на неумолимия американски поход към по-силно поляризирано общество. В продължение на 30 години растящите предизборни бюджети и бумът на лобизма правеха представителите на двете основни партии по-загрижени за оплакванията от върха на икономическата стълба. Резултатът беше поредица от политически решения (или умишлено бездействие), които насърчиха прехвърлянето на благата към горните етажи на социалната йерархия. Повелята на банкерите Всъщност Полсън ни даде успешен ключ за вникване в случилото се. Подобно на мнозина изтъкнати икономисти в управлението на Америка в последно време, той бе разкъсван между света на Уолстрийт и този във Вашингтон. Президентът Барак Обама само продължи тази утвърдена практика, като назначи финансиста Роджър Олтман за наследник на Лари Съмърс начело на Националния икономически съвет. Както републиканците, така и демократите (просто първите по-охотно от другите) се вслушваха в проблемите на Уолстрийт, въпреки че практиките на финансовите суперзвезди обогатяваха съвсем малка част от американците и представляваха реална опасност за икономиката като цяло. Подкрепата за големите клечки във финансовия свят е само един от начините, по които политиците съдействаха за изграждането на икономика от типа „победителят получава всичко“, в която ползите от растежа отиват при съвсем малка част от населението. Трябва да отбележим още множеството данъчни изменения, чиято стратегия е в полза на заможните – икономически „интелигентни бомби“, които обсипаха с кеш малцина богопомазани. Ефективните данъчни ставки за най-състоятелните американски данъкоплатци (т.е. сумите, които реално плащат в хазната) падаха стремглаво от края на 70-те години до първото десетилетие на новото хилядолетие. Тиха власт В други моменти Вашингтон бе скрит съдружник и бездействаше, докато икономическите промени постепенно направиха съществуващите правила неадекватни. Новите технологии и бизнес модели позволиха на банкерите да надхитрят ограниченията в сектора. Растящата капиталова мобилност и ширещата се регулаторна безучастност оставиха корпорациите да изтласкат профсъюзите. Докато основите на всеобщото следвоенно благоденствие се сриваха, редица мощни организации приканваха Вашингтон да не прави нищо. И той взе, че се подчини. „Всеки се оплаква от времето, но никой не прави нищо по въпроса“, е казал Марк Твен. В подобен дух доста анализатори ни убеждават, че драстичното разширяване на неравенството е естественото състояние на нещата, което трябва да приемем безропотно. Редно е да подложим на съмнение този възглед и не само защото е отживял, дори само по отношение на времето. Трябва да сме скептични, защото правителствените политики не просто преразпределят доходите постфактум, но и защото определят как пазарите разпределят благата. Трябва да сме скептични, защото глобализацията и технологичният напредък, макар и да създават условия за неравенство, не предопределят икономическите резултати. Други богати икономики, които са също толкова глобализирани и взаимообвързани, отчитат по-слабо задълбочаване на поляризацията. Нещо повече, там, където се появиха подобни тенденции, политическите системи се опитаха да ги задушат в зародиш. САЩ са изключение на този фон с приближаването си към структурите за преразпределение, характерни за икономически олигархии, като Русия, Мексико и Бразилия. Значението на политиките на Вашингтон за нарастващите социални контрасти е лоша новина на този етап. Републиканците, които наскоро си върнаха част от властта, продължават да се борят за дерегулация, свиване на социалните разходи и понижаване на данъците за домакинствата с висок доход, които само ще задълбочат тенденцията. Новоизбраният сенатор Ранд Пол доразви позицията на Полсън с твърдението, че „няма богати и бедни“. Смирени от поражението си, демократите са неспособни или просто не желаят да оказват сериозна съпротива. По-скоро изглеждат нетърпеливи да се помирят с победителите в американската икономика на победителите. В дългосрочен план обаче влиянието на Вашингтон е добра новина за обезпокоените от тенденциите през последните десетилетия. Случващото се в политическия живот на страната оказва голямо влияние върху начина, по който функционира икономиката и разпределението на благата и тежестите в нея. Вашингтон помогна за създаването на икономика, при която богатствата се изсипваха върху малцина избрани. Все още не ни е напуснала надеждата, че може да помогне за изграждането на икономика с по-равновесно разпределение на благата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *