Левът си отива! Идва ли еврото?
Въведение в темата.
Министерският съвет на Република Българиябеше взел решение да кандидатства за влизане в еврозоната. Очакваше се Европейската централна банка да разгледа това искане и съответно да откаже или да даде своето съгласие. Общественото мнение на политическите и научни среди е различно. От адмириране до отрицание. Дори по този повод една кандидатура номинирана за вицепремиер по икономическите проблеми на страната пропадна. Не можа да се разбере от къде дойде провала – ”отгоре” или от самия него. Впрочем за широката публика тази случка няма значение затова по-интересно ще бъде да припомня един друг факт.
Мнозина са тези, които не са забравили, че точно преди една година, т.с. началото на 2009 г., тогавашният министър на икономиката доц. Петър Димитров заяви, че ще бъде добре да ускорим крачките си към Еврозоната и да приемем еврото за своя парична единица, вместо лева. Не зная дали за това изявление бяха известени останалите управляващи. Във всеки случай то бе подминато с мълчание. В замяна на това опозиционните политически сили, едва ли ще сбъркам като кажа, и болшинството специалисти определиха предложението за преждевременно и некомпетентно. Търсейки истината справедливо ще бъде да посочим, че Петър Димитров и сега, когато днешното правителство галопира крачките си към Еврозоната, потвърди положителното си отношение към практическото осъществяване на тази идея.
Официалната заявка за влизане в еврозоната, както съобщи финансовият министър Симеон Дянков в медиите е направена на 29 януари тази година. Не съм срещал до този момент информация за позициите на политическите сили, особено на тези представени в парламента. Имам усещания, че икономистите с либерални възгледи, макар и мълчаливо, подкрепят предприетата акция. От известните икономисти само чл. кор. проф. Иван Ангелов публично в текущия печат заяви, че България не е подготвена да приеме еврото, че негативните последици за нея ще са по-големи, отколкото положителните; шансовете да бъдем приети са „нулеви“ и в крайна сметка, това може да стане след „десетина години“. Предполагам, че и други специалисти подкрепят тази теза.
Приемам и уважавам съмненията, че днес е рано да отворим вратите на Еврото, но още по-твърдо съм убеден, че утре може да стане късно. Затова считам, че настъпва време да се сбогуваме с лева и благопожелателно да поздравим идването на Еврото. Единият „крал е мъртъв“, но подчертавам не защото преди това е бил болен. Другият е роден вече десет години функционира успешно. Левът като национална парична единица на страната ни досега, ще продължи да живее в бъдеще посредством еврото, като колективни пари на Обединена Европа, от която България е неразделна част. Но преди да изложа аргументите си в защита на това гледище искам да хвърлим поглед върху зараждането на тази проблематика и да направим историческа справка за националните и международните пари.
2. Закономерности на Стоково-паричното обръщение.
Отделният човек се труди и живее само чрез обществото. Той работи за себе си, но това става възможно единствено в колективи от себеподобни. Първоначално този начин на съществуване е наложен от обективната невъзможност хората да отстояват себе си от природата и в природата по отделно. По-късно, когато възниква собствеността и общественото разделение на труда, неговият начин на труд, производство и живот коренно се променя. Възниква стоково-паричната организация на обществения начин на производство и живеене. Отделното лице произвежда материални блага и оказва услуги, но за други, както и всички останали произвеждат за него. С други думи създадените продукти и услуги вземат формата на стоки. Те попадат от ръцете на производителя в ръцете на потребителя, посредством парите. Историците сочат, че това е станало няколко хилядолетия преди новата ера. Тази организация на труд, производство и живеене, преминала през много етапи на развитие, наричаме сега пазарно стопанство.
Но когато производството на материални блага, необходими за човешкия живот и трудът на хората за производството им вземат стоково-парична форма възникват множество проблеми. Всички те се коренят в двойственото движение на създаваното материално богатство. От една страна това е движението на материалните блага в натурално-веществена форма, които ежедневно консумираме, за да живеем. От друга страна, успоредно на първото, е движението на стойността на същото това богатство, изразена във формата на пари. В сферата напроизводството, натурално-веществената и стойностната форма съществуват единно и са неотделими една от друга. Но докато натурално-веществената форма може да се види и да се пипне, стойностната форма е невидима. Тя не може да се докосне и се отличава от вдовицата Куикли, по думите на един всепризнат за хилядолетен ум, че човек не знае за къде да я хване. Стойността на създавания съвкупен обществен продукт във вид на определено количество пари и неговата натурално веществена форма се представят като едно единно цяло.
Напускайки сферата на производството и отправяйки се към потребителя в сферата на обръщението, единното цяло се разпада на стоки, с висящи по тях етикетни цени, изразяващи стойността им в пари и материални блага, като предмети за потребление. Производителят получава неговата стойност в пари, но загубва материално веществената му форма като продукт за консумация. В същото време потребителят губи парите си изразяващи стойността на продукта, но придобива правото да го консумира. Единното цяло на материалните блага в сферата на производство се разпада в сферата на обръщението, на стойност в пари и в предмети за потребление. Но, ако пътищата господни са неведоми, още по неизвестни са пътищата на стоките от мястото на производство до мястото на тяхното потребление. Какво може да се случи по божите пътеки, човек трудно може да гадае. Стопанската история обаче ни е научила да знаем, какво се случва по дългия път на едновременното движение на стоките и парите от производството, разпределението, размяната, чак до потреблението.
Обективните закономерности, възникващи по време на движението на съвкупния обществен продукт от мястото на производство до неговото крайно потребление в двойствената му форма-натурално веществена като стоки и стойностна като пари, изисква провеждането на строго определена производствена, парична и финансова политика. Преди всичко логиката на закономерностите изисква пропорционално движение и количествено съвпадение между парите и съдържащата се в тях стойност, представена вече като обем от цени. Всяко количествено отклонение между тях е с огромни последици за икономиката. При по-голяма стойност, изразена в цени, отколкото е количеството пари, пуснато за обръщението на стоките, се стига до стагнация или криза. Няма пари, нито в ръцете на физическите лица, нито по сметките в банките. И обратно. При по-малка стойност на същия този съвкупен обществен продукт, отколкото са парите в обръщение, настъпва тяхното обезценяване и повишаване на техните цени, т.с. това, което наричаме инфлация. С други думи Централните банки на всяка държава трябва да провеждат такава емисионна политика, която да поставя в строго съответствие парите, намиращи се в обръщение и стойностната величина на подлежащия за реализация обществен продукт в същата тази сфера. За жалост, много са причините, които отклоняват воденето на такава парична политика. Но за тях по-подробно в други теоретични изследвания. Сега за парите-национални и международни.
3. Национални пари. Международни пари.
В теоретически аспект, парите по своята същност представляват самостоятелна форма на съществуване на стойността на създадения съвкупния обществен продукт. В процеса на производството, продуктите, както посочих се представят, като единно цяло от стойност /невидима/ и натурално веществени /видими/ като предмети за потребление. По пътя от мястото на производството към крайната фаза–потреблението, стойността на продукта се отделя от него и приема самостоятелно съществуване във формата на пари. Стоките и парите извършват паралелно движение, макар и в противоположни посоки. Но най-важното при това движение е в количествено отношение те трябва да бъдат равни. И още нещо. Невидимата стойност не само може да се пипне, но и да се държи осезаемо в ръцете на хората, като определена сума пари. От тук и естествения въпрос, за колко време може да се задържи непроменена тази стойностна величина. Отговорът не е еднозначен. Той е свързан с материала, от който са направени самите пари.
Когато те са направени от благородни метали, насечени във формата на монети това „задържане“ може да продължи много дълго време. То се изменя само в резултат на измененото съотношение на производителността на труда в отраслите, произвеждащи стоки и благородни метали. Иначе при наличие на повече златни и сребърни монети в обръщение, отколкото е стойността на стоките, те автоматически се превръщат в слитки. В условия на противоположна ситуация, кюлчетата от злато и сребро вземат формата на монети. Няма никакви сътресения. Такива няма и при взаимоотношенията между отделните държави. Защото златните точки – долна и горна, автоматически предопределят отлива и прилива на благородни метали между тях. Впрочем, затова не съществува и понятието валутен курс. Златото и среброто, макар и да приемат формата на национални монети имат собствена субстанционална стойност и цени еднакви в световен мащаб.
Нещата из основи се променят, когато парите са направени от хартия. Такива пари нямат собствена стойност и огледално представляват стойността на материалните блага, за чиято реализация са пуснати в обръщение. Но тя бързо се променя в зависимост от измененото съотношение между тяхното количество, пуснато в обръщение и действителната стойност на подлежащият за реализация съвкупен обществен продукт. Именно в това се състои смисъла на изискването за количествено равенство между пари и стойност и по конкретно между представляваната стойност от книжните заместители и действителната стойност на материалните блага. Тук е ахилесовата пета на книжнопаричното обръщение, господствуващо в съвременния свят. Необходимостта от строг контрол върху това съотношение предизвика въвеждането на валутен борд.
Българският лев изживя, своето битие и като златни и като книжни пари. Само две години след освобождението ни от турско робство България изгради своя парична система. През 1880 година за законна парична единица бе приет лева, разделен на 100 стотинки. Цялостно системата бе устроена по модела на френската парична система. В нейните основи бе заложено функционирането на двата благородни метала – златото и среброто, т.с. биметализма. Насякоха се и първите количества златни и сребърни монети. Книжните заместители – същинските книжни пари и кредитни банкноти бяха обменяни срещу монети от двата благородни метали.
Този златно-сребърен мономентализъм беше заменен след първата световна война, както и във всички останали държави със златно-слитковия стандарт. При него книжните заместители останаха обменяеми срещу злато, но не като монети, а като слитки и затова бе наречен орязан златен стандарт. Но в действителност, не в орязването се състои бедата. Същинската катастрофа дойде по време на Втората световна война, когато инфлационният поток нулифицира по същество книжно паричното обръщение в цяла Европа, в това число и в България.
Следващият етап от житието на българския лев е свързан със социалистическата система. След няколкократни парични реформи, последната от която е през 1961 г., левът функционираше добре и съдействуваше развитието на икономиката. Обезценяването и инфлацията не бяха познати. Истинска злополука, левът преживя през втората половина на изминалото десетилетие, когато неговото инфлационно обезценяване се измерваше не с проценти, а в пъти. Тя бе прекратена със зачертването на цели три нули. От тук започна неговото просперитетно развитие. Сега българският лев, благодарение на валутния борд е изключително стабилен и отличното „здравословно“ състояние му дава основание за претенции да продължи да живее и посредством еврото, извоювало правото и на международни пари. А какво представляват самите международни пари?
Всяка национална парична единица функционира в границите на съответната държава, в чиито рамки осъществява реализацията на произведените материални блага. Икономическите взаимоотношения между държавите, прекрачват техните граници и ги превръщат съответно в длъжници или кредитори. Когато една държава е длъжник по отношение на всички останали, то тя трябва да заплати с пари този дълг. Ако те са от злато и сребро, проблемът се решава бързо. Дори в монетна форма, благородните метали събличат националната си униформа и погасявайки задължението се отправят от страната длъжник към страната кредитор. Така е било до Втората световна война, когато, както в отделните държави, така и в света като цяло е налице златно монетния или златно слитковия стандарт, като парични системи. Все още не са се появили понятията валута и валутни курсове. Златото и среброто са валутата, като световни пари и тяхната естествена мярка е теглото. Книжните национални парични единици циркулират само в отделните държави, но не и помежду тях. Поради тази причина, няма нужда да се сравнява съотношението между стойностните им величини. И ако е ставала обмяна на книжно-парични знаци между отделните държави, то това се е извършвало на основата на обявения златен мащаб и действителната им покупателна способност на вътрешния пазар.
По време на Втората световна война Европа е в развалини. Циркулиращото до войната злато, като международни пари е изпокрит в подземията на банките. Вратите на фабриките са затворени. По земята, вместо хляб се ражда смърт. Хората се самоубиват. Но краят на разрухата се вижда. През 1944 г. в малкото американско градче Бретън-Уудс, където топовните изстрели от стария континент не се чуват се провежда международна валутно-финансова конференция. Тъкмо тук и на нея се ражда устройството на международната валутна система, която след много поправки функционира и до днес. На тази конференция се приема решение, наред със златото като международни пари да се използва и книжният американски долар, с фиксирано златно покритие и съгласие от страна на САЩ да го обменят срещу съответното по мащаба му количество злато. Така за първи път в историята на човечеството, не благородните метали, признавани от всички в света, а една национална книжно-парична единица се превръща в международни пари. Опустошена и изтощена Европа падна на колене пред силна Америка.
Тази система в първоначалния си вид просъществува около три десетилетия. Време, през което Европа се възстановяваше.Скоро, обаче тя беше силно атакувана. Най вече от Франция. Нейният президент генерал Шарл де Гол на годишната си пресконференция през месец февруари 1964 г. заяви: „Америка не ни плаща с реални пари, а с книжки хартия. От тук нататък Франция ще товари балите с книжни долари на параходите и ще иска от САЩ, така както са обещали, съответното количество злато. Ние признаваме за световни пари само златото“. И го правеше. Правеха го и други страни. Големият френски учен-икономист, академик Жак Рюеф, съветник на Шарл де Гол до смъртта му, ще откликне с прозрение: Това, което трябваше да дойде идва (ce qui doit arriver, arrive).
Това принуди САЩ на конференцията през 1971 г. в Кингстън да премахне златния мащаб, да анулира златното покритие и да обяви книжните долари за необменяеми срещу злато. Оттогава светът има като международна валута чисто книжно-доларови пари. Стокообменът между отделните държави се осъществява, както и в националните граници с книжни пари. И защо не. Производството на благородни метали изисква много труд, докато книжните знаци само леко натискане на пусковия бутон на печатарската машина. Разлики настъпват и в последиците. Без да навлизаме в подробностите на проблематиката, не мога да не отбележа, че докато с обезценяването на националните книжни пари се извършва преразпределение на национално богатство между едни и същи поданници, то в международен мащаб същото това преразпределение, чрез обезценяващите се книжни долари, използвани като международни пари, облагодетелствува само Щатите и ощетява всички държави. Същата тази обезценка стана пред очите ни през последното десетилетие.
Използването на националната парична единица на САЩ -долара-като международни пари, подсказва и на други мощни икономически групировки, че могат да създадат подобни пари. Особено, когато зад гърба им стои не една, а много страни. Най-лесно, това се оказа в случаите, когато тези пари нямат физическа обособеност, не циркулират в сферата на обръщенията налично, а служат само сметководно, за разчитане на взаимоотношенията между отделни държави. Така се появи разчетната единица на Международния валутен фонд: “ Специални права на тираж“ – СПХТ или във френско звучение – droits de tirrage speciaux. Те и до днес сполучливо обслужват разчетните отношения между членовете на МВФ.
Съществуващият през Втората половина на 20-ия век втори икономически блок – социалистическата система, не остана по назад. Чрез организираната Международна банка за икономическо сътрудничество (МБИС) през 1964 г. СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) също организира своя разчетна (сметководна) единица – преводната рубла. Руската рубла и преводната рубла не бяха едно и също нещо. Първата обслужваше руския вътрешен пазар, а втората – социалистическата система като цяло. За тези, които са забравили или въобще не знаят, ще припомня, че МБИС и преводната рубла бяха за социалистическата система, това, което бе и си остава Международният валутен фонд и Специалните права на тираж за света. Не е безинтересно също да се знае, че още през 1989 г. МБИС започна да води своя баланс не в преводни рубли, а в разчетната единица на Европейския съюз. Дали това не бе предчувствие за края на преводната рубла? Но тогава разчетната единица на ЕС не се казваше ЕВРО, а ЕКЮ. Определеното съотношение бе в рамките на 100 екю за 81 преводни рубли.
ЕКЮ, (на латински ECU), така първоначално се наричаха сметководните пари на Европейския съюз. В превод: Европейска валутна единица (European currency unite). Самият Европейски съюз от петдесетте години на миналия век досега, претърпя редица изменения. Всички те водеха до по-голяма интегрираност на икономиките на страните, включващи се в тази общност. Дори интеграционните процеси в самата валутна сфера преминаха през няколко етапа, за да се превърнат от сметководни записвания в екю по книгите и компютърните дискети, в налични банкноти от евро в ръцете на европейците. Както е известно, това стана в началото на 2002 г. Обединена Европа се радваше. И с основание. Тя можеше да противопостави своето евро на американския долар, като международни пари. И не само можеше, но и го стори. При това сполучливо, защото от разчетни записвания ЕКЮ-то се превърна в шумящи банкноти EVRO, успешно конкуриращи доларите. Към него се стреми и нашата национална парична единица-лева.
4. Българският лев на път към еврото.
Проблематиката свързана с „прераждането“ на лева в евро, изисква да знаем какво представлява самото евро. Както посочих, освен като писмени знаци върху книжни носители и дискети, то съществува и като налични пари в ръцете на хората от страните членки на еврозоната. Бидейки колективни пари на тези страни, еврото за тях изпълнява функциите и ролята на национална парична единица. Поради големия икономически дял на Европейския съюз в световното стопанство еврото се превърна и в световни пари. Принципите на чиито основи, еврото функционира като международни пари са същите, на които почива и американският долар. Както книжният долар след Кингстън, така и еврото няма покритие във формата на обявен златен мащаб. Емисионната политика по отношение на тяхната стабилност се провежда за долара от Федералната резервна система на САЩ, а за еврото от Европейската Централна банка на Европейския съюз. Само ще отбележа, че тази политика се осъществява по-лесно за долара, защото отделните щати на Северна Америка не са самостоятелни в политическо отношение и по-трудно за еврото, поради запазения суверенитет на страните-членки на еврозоната.
В началния стадии от своето съществуване, еврото циркулираше като средство за обръщение само в страните членки на еврозоната, приели го за своя национална парична единица. Но много бързо, то започна да се използва и като средство в цяла Европа. Прекрачвайки нейните граници, еврото се превърна и в международни пари. Хегемонията на долара рухна. Като изключим използването на японската йена в Азия, днес двете валути-доларът и еврото циркулират редом една до друга, като международни пари. Нещо повече. Установеното първоначално съотношение в стойностните им величини (1€=1,79$-1999 г.; 1€=0,80$-2002 г.) се измени и сега е в рамките на 1 евро за 1 долар и 38 цента. Това се дължи на обезценката на долара от една страна и от друга на строгата парична политика, провеждана, както от Европейската Централна банка, така и от държавите членки на Еврозоната, поддържаща стабилността на еврото.
В тази връзка искам дебело да подчертая, че с еврото Еврозоната, като политико-икономическо понятие прави голяма крачка напред в икономическото обединяване на Европа и по точно е една по висока степен на интегрираност на Европейския съюз, в сравнение с досегашния му вид. Еврозоната, образно казано, облича икономиката, а от тук и целия обществен живот, в собствена премяна. Еврото прави европейската общност по-хомогенна и във валутно финансово отношение. Неговото функциониране се регулира от Европейската Централна банка, а не от националните банки на участниците в еврозоната. Тези последните, следва да съдействуват функционирането му да се извършва в съответствие с общите правила на еврозоната. Тук имам предвид необходимостта, бюджетната, данъчната и социалната политика, които остават в ръцете на националните правителства, да поддържа икономическата мощ не еврото, а не обратното, да я подкопават. Само силни колективни пари могат да тласнат интеграционните процеси в Еврозоната още по-напред, за да обхванат всички области на икономическата, социалната, екологическата, образователната и други политики на националните държави, образуващи европейската общност. Затова участието в еврозоната, означава още по-големи отговорности във валутно-финансовата сфера. И това е така, защото несполуките в национален мащаб вече ще вредят не само на отделната държава, а на общността, като цяло.
Всъщност, в какво се изразява строгата, както нарекох преди малко, национална парична политика, която трябва да провеждат държавите членки на еврозоната? Този въпрос ни води пряко до критериите, които кандидатките следва да са изпълнили, за да разчитат, че ще бъдат приети във валутната общност. По-нататък; дали България ги е изпълнила? И най-важното: ще бъде ли в състояние да ги изпълнява и в бъдеще за да поддържа стабилността на еврото?
Европейската Централна банка наложи четири официални критерии за страните, стремящи се към еврото. Те са:
1. Бюджетният дефицит да бъде не повече от 3% от БВП.
2. Средногодишната инфлация да не е по-голяма от 1,5-2% от средногодишната инфлация в трите членки на Европейския съюз с най-ниска инфлация.
3. Публичният държавен дълг да не надвишава 60 % от създадения брутен вътрешен продукт.
4. Колебанията на валутния курс на националната парична единица спрямо еврото да не прекрачва границата от 15% .
Авторите на критериите от Маастрихт поставят и други изисквания, но по скоро като пожелания, отколкото като право на вето. Такива са равнището на банковите лихви, публичната вътрешна задлъжнялост, заетостта и дефицитът по текущата сметка. Ето и някои от данните по тези показатели:
ПОКАЗАТЕЛИ
СТРАНИ
ЧЛЕНКИ
НА ЕС
БЮДЖЕТЕН ИЗЛИШЪК
(+) /%/
БЮДЖЕТЕН ДЕФИЦИТ
(-) /%/
СРЕДНО ГОДИШНА
ИНФЛАЦИЯ
ДЪРЖАВЕН ДЪЛГ
% ОТ БВП
2007
2008
2009
2007
2008
2009
2007
2008
2009
2007
2008
2009
Белгия
1.8
4.5
0.0
84,6
89.6
Франция
-3.4
1,6
3.2
0.1
63,9
68.0
Германия
2.3
2.8
0.2
64,9
65.9
Италия
2.0
3.5
0.8
104
105.8
Люксембург
+2.6
2.7
4.1
0.0
6,4
14.7
Нидерландия
+1.0
1.6
2.2
Дания
+3.6
1.7
3.6
1.1
26
Ирландия
-7.1
2.9
3.1
-1.7
24.9
Обединено Кралство
-5.5
2.3
3.6
43,6
Гърция
-5.0
-12,7
3.0
4.2
1.3
89,5
97.6
Латвия
-4.00
10.1
15.3
3.0
7,4
Португалия
2.4
2.7
-0.9
63,6
66.4
Испания
-3.8
2.8
4.1
0.3
36,2
Австрия
2.2
3.2
0.4
59,1
62.5
Финландия
+4.2
1,6
3.9
1.6
35,9
Швеция
+2.3
1.7
3.3
1.9
41,7
Естония
-3.0
6.7
10.6
0.2
3,4
4.8
Кипър
+0.9
2.2
4.4
0.2
59,6
Литва
-3.2
5.8
11.1
4.2
17,3
15.6
Малта
-4.7
0,7
4.7
1.8
64.1
Полша
-3.9
2.6
4.2
4.0
43,1
Словакия
1.9
3.9
0.9
35,9
Словения
3.8
5.5
0.9
23,6
Унгария
-3.4
7,9
6.0
4.0
67
73.0
Чехия
3.0
6.3
0.6
26
България
+1.5
0.8
7.6
12.0
2.5
10,5
14.1
Румъния
-5.4
4.9
7.9
5.6
13
13.6
Анализът на тези критерии показва, че в края на 2009 г. България успешно е изпълнила всички показатели по тях. До 2009 г. страната ни не е изпълнявала само показателя за инфлацията. Той бе цели 12% далеч над средногодишната инфлация за еврозоната -2-3%. В замяна на това, обаче бюджетът приключваше с големи излишъци, благодарение на които фискалният резерв нарасна значително. През 2009 г. инфлацията падна, но бюджетът приключи с дефицит, т.е. нещата се развиха в обратни посоки. Не е възможно тук да обясня, защо? Пък и причините са достатъчно ясно разбираеми. Що се отнася до другите два критерия, то те бяха в нормата. Валутният курс на лева, бидейки здраво „закован“ за еврото от валутния борд не помръдна дори със стотинка.
Разглеждайки критериите за България на фона на показателите на същите тези критерии за другите членки на Европейския съюз, страната ни действително се представя в благоприятна светлина. Ще посоча само няколко примера. Така общият бюджетен дефицит в Европейския съюз превишава повече от два пъти определения таван – 3%. В някои държави като Испания, Ирландия и най-вече Гърция, дефицитът достига близо 13%. В други, като Франция, Португалия, Словения този дефицит е около -8-9%. Публичният държавен дълг също тъй прекрачва фиксирания праг -60% от БВП. В Италия, Белгия и Гърция прекрачването е над 100%, а в Германия, Франция, Австрия и Малта е в границите на 70-80% . И при другите критерии имаме неблагоприятни отклонения. Имайки предвид тези факти не е трудно да си обясним падането на валутния курс на Еврото, спрямо долара и другите национални валути е близо 9-10 % . Тези въпроси са изключително важни за бъдещето на еврото, но ни отклоняват от прекия отговор, дали имаме основание да кандидатстваме за включване в еврозоната.
Разлиствайки страниците на Деветия доклад на Еврокомисията, посветен на бъдещото разширение на Еврозоната, намираме по-малко от 2 реда, адресирани по този повод към България. В него четем: „България още не е определила целева дата за приемането на еврото. Не е започнала и практическа подготовка за това“. Докладът е публикуван на 21 декември миналата година, или само преди два месеца. Може би тъкмо тази констатация е подтикнала сегашните управляващи да подготвят набързо своето искане за влизане през настоящата 2010 г. в ЕRМ I I (European Rate mechanism) и след две години (2011 и 2012), т.с. от началото на 2013 г., а сме вече вътре в Еврозоната.
Решението на Министерския съвет от 27 януари и изпратеното писмо от Министерството на финансите от 29 януари до Еврокомисията с предложение да бъдем включени в чакалнята (иарем) не бяха посрещнати еднозначно от българската общественост. Рано е – предрекоха скептиците. Нещо повече! Петнадесет дни преди в статия публикувана във в. “ Пари“ проф. Иван Ангелов, нарече това намерение „наивна авантюра“. „Наивна, защото е непостижима. Авантюра, защото напразно ще се измъчват милиони българи и се рискува преждевременната смърт на хиляди хора“ (в. „Пари“, София, 14 януари 2010 г.).
Както вече посочих, България в края на 2009 г. изпълни всички задължителни критерии и месец след това изпрати своята молба за включване в Иарем II. Аз лично не виждам тук нищо “ наивно“, пък беше ни и подсказано, че мълчим по въпроса. Напротив! Напълно закономерно е да се кандидатираме за „чакалнята“ и там да бъдем подложени на изпит. При условие, че го издържим ще продължим пътя си към еврото. Ако не успеем, ще продължим да чакаме. Що се отнася до твърдението, че авантюрата ще измъчва милиони българи и ще предизвика дори смърт на хиляди хора, то е пресилено, неоснователно и просто не отговаря на истината.
Аргументите за тази, бих я нарекъл страшна прогноза, вероятно ще чуем от автора й. Но имайки предвид други негови изказвания и публикации, предполагам, че те ще бъдат сведени до решението на днешните управляващи да решават икономическите и социалните проблеми с балансиран бюджет, а не каквато е концепцията на проф. Ангелов – с дефицитен бюджет и умерена инфлация. Времето и мястото не ми позволяват да се спра по-подробно на тази проблематика, но не мога в опровержение на тази теза поне да не посоча, като нагледен пример днешното финансово положение на нашата съседка-Гърция. Тъкмо нейните бюджетни дефицити, разбира се заедно с тези и на други страни разклатиха в последно време еврото. Вековният вече опит в използването на книжно-парично обръщение, откъснато от измерител със своя стойност, какъвто беше златото, трябва най-сетне да ни научи, че не може да се потребява материално богатство без то да е създадено, независимо от това, че е облечено в луксозни книжни финансови инструменти. Воден от това разбиране, адмирирам политиката на балансиран бюджет и отхвърлям всякакви препоръки за практическо използване на бюджетен дефицит. Но по този въпрос толкова!
5. Плюсове и минуси от присъединяването ни към Еврото.
Като третираме проблемите за положителните и негативните последици от присъединяването на лева към еврозоната, следва да разграничаваме тяхната поява по време в „чакалнята“ и след това при окончателното превръщане на лева в евро. Това е един период от близо три години. Очаква се Европейската централна банка да каже да или не на молбата ни от месец януари най-късно до средата на тази година. След това започва да тече времето на изпитание от две години. За да ни отворят вратата на предверието е необходимо да сме изпълнили посочените критерии. Този факт предопределя и отговора на въпроса, какво губим или какво печелим, ако ни пуснат в Предверието.
Обективно погледнато с подадената молба не губим нищо. Ние сме си това, което сме били и до този момент. Не се очакват негативни последици и при престоя ни в приемната. Дали печелим нещо? Ако става дума за някакви финансови преференции, също не. Но „печалбата“ ще се изрази в това, че ще бъдем заставени да провеждаме парична и финансова политика, която прави от еврото стабилна парична и валутна единица. С други думи ще потребяваме толкова, колкото сме произвели, т.е. няма да използваме парични инструменти, с които е съпроводено движението на брутния вътрешен продукт от производството до потреблението за прикриване на истинското икономическо положение на страната. А това, означава да управляваме икономическите процеси в пълно съответствие с критериите на европейския валутен механизъм за бюджетен дефицит, инфлация, публичен държавен дълг и валутен курс. Успеем ли, изпитът ще бъде издържан.
Що се отнася до самата еврозона, то плюсовете от членството ни в нея са вече ярко очертани. Страната ни не само икономически, но и валутно-финансово се вгражда в Европейския съюз. България във всяко отношение става неразделна част от Европа. Ще изчезне необходимостта да се определя валутен курс, да се обменят левовете срещу евро, защото то става и наша национална парична единица. Българите ще пътуват по целия континент, пък и не само по него, както се разхождат и в собствената си страна. Изобщо ще се измени коренно характерът на всички парични и валутно-финансови операции.
Но рисувайки бих казал тази романтична картина, не бива да забравяме, какво ни очаква в чакалнята. Защото сложни и трудни са въпросите, които трябва да решаваме там по това време. При това много са:
Първо. Спазването на задължителните критерии. Рискът да влошим показателите на тези критерии е много голям. Той ще зависи от продължителността на сегашната криза, от мерките, които се предприемат за излизане от нея, пък и от необходимостта да се създадат предпоставки за икономически растеж. Погледнати в дълбочина всички те могат да повишат инфлацията, да увеличат бюджетния дефицит, публичният държавен дълг и силно да разклатят валутния курс на лева, ако бъде “ откован“ от валутния борд. Следователно изисква се да бъде намерен най-разумният диагонал при практическото използване на съответните мерки, щото като съдействат за съживяване на икономиката да не влошават показателите на критериите извън определените им граници. Сложна, много сложна задача, която може да бъде изпълнена от знаещи и компетентни хора.
Второ. Грижата за жизнения стандарт. Управляващите, като вземат мерки за съживяване на икономиката и за изпълнение на критериите в същото време, трябва да държат сметка и за жизненото равнище на народа. Нямаме основание да упрекваме никое правителство, че засега се задържа жизненото равнище. Така е винаги по време на криза и да бъдем доволни, ако то не падне. Не бива, обаче да се предприемат мерки, за да извървим и стигнем по-бързо до еврото, които ще влошат живота на хората. А такива рискове има. В това отношение, особено заплашително е едно възможно решение да се обмени лева с еврото по курс по-нисък от официално обявения 1 евро за 1 лев и 95 стотинки. В този случай хората ще получат по-ниска оценка на материалното си богатство и ще загубят част от своите налични спестявания. Такава жертва в името на еврото никой няма да прости и следва да очакваме силни социални вълнения. Не мисля, че управляващите, които и да са те ще го допуснат.
Трето. Инфлационната разлика между лева и еврото. Известно е, че през последните години, в резултат на фиксирания от валутния борд валутен курс, от една страна и различното равнище на инфлацията в България и Европейския съюз от друга, натрупа близо 100 процентни пункта инфлационна разлика. Как ще се стопи тази разлика? Възможните решения не са с еднопосочни последици. При запазване на валутния борд, оскъпяването на лева ще затруднява износа и ще се увеличава дефицита потекущата сметка, макар този показател да не е официален критерий. В същото време възможното въвеждане на регулиран валутен курс сигурно ще предизвика други икономически сътресения, които никак не са за пренебрегване. От тук и необходимостта да се намери решение, което най-без болезнено ще тушира тези отрицателни последици.
Четвърто. Различното ценово равнище в България и Еврозоната. Статистическите данни сочат, че цените в България през 2008 г. са били около 49% от тези в Европейския съюз. Ако при прехода обмяната между лева и еврото се извърши по официалния курс 1 евро за 1 лев и 95 стотинки, то това ще означава, че цените в евро в България ще бъдат закръглени с 50 % по-ниски от тези в другите държави. За съседните нам страни ще бъде много по изгодно да пазаруват у нас, отколкото при себе си. От тук изтичането на национално богатство от България към тях ще стане непредотвратимо Защото границите са отворени, пък и парите са едни и същи. Разбира се, този проблем може да се реши, като цените на стоките и услугите се установят на по-високо ниво в евро. Но за да се запази същото равнище на жизненото равнище, трябва пропорционално да се увеличат и нашите доходи. А, това е невъзможно.
6. Заключение.
С организирането на еврозоната, Европейският съюз доведе и еврото. Отидоха си германската марка, френският франк, италианската лира, гръцката драхма и т.н. От големите европейски държави само Англия, водена вероятно от носталгията по миналото на Лондон, като световен финансов център, брани своя фунт-стерлинг. Наближава времето за сбогуване и с българския лев. Встъпвайки в Европейския съюз съвсем логично е и България да се стреми да превърне валутата на общността в своя национална парична единица, т.е. да изпрати лева в историческите архиви и да приеме еврото. От тук напълно естествено е нейното правителство да отправи молбата си за включването й в приемната на еврозоната. За това ще повторя думите на цитирания вече Жак Рюеф: „Това, което трябва да дойде, идва. Левът си отива. Идва еврото“. Като, че ли не е лесно да свикнем с тази мисъл, но е предопределено още с влизането ни в Европейския съюз. Академичните среди могат да продължат да спорят, дали не е рано, но трябва да знаят, че то е неизбежно.
Сега, след като вече е подадена молбата, остава да изчакаме решението на Еврокомисията и на Европейската Централна банка. Много по вероятно е г-н Трише да каже „не“, отколкото „да“. Несправедливо обаче ще бъде, ако отрицателният отговор ни убеждава, че е рано. Приемливо ще е, ако този отговор се свърже и с трудностите, които преживява в последно време самото евро. Ровейки мислите си може би най-удовлетворително за нас ще бъде решение, което да ни остави не две, а повече години в „чакалнята“, каквото впрочем е положението на Дания днес. Тук ще се чувстваме далеч по-уютно, отколкото на улицата. И сигурно ще научим по-добре уроците, как се управлява икономика и държава.
Съдбата е отредила да живеем в периферията на Европейския континент. Ние днешните българи, обаче искаме да бъдем по своя бит и икономика, поне в неговата средна половина. Едва ли някой ще ни упрекне за това желание.
проф. Делчо ПОРЯЗОВ