Матрицата на осемнайсетгодишните
Бедствие е онова, което им предлага светът около тях – просташки виц, в който те участват доброволно.
Културологът Владислав Тодоров говори за тези млади със следните думи: “Гримирани подражания, мрежови бегачи, залутани в големия виртуален свят, парадиращи с вторични културни белези. Размазани копия на чужди представи, на чужди поведения, отпечатъци от петото индиго (за тези, които са виждали индиго)”.
Лимузини и шампанско, безвкусици и безхаберие
На ежегодния майски български бардак, който дефилира всяка вечер, качен върху луксозни лимузини, заредени с уиски, шампанско и бензин, бяха посветени много коментари тази пролет. Снимките със смайващо облечени и смайващо съблечени момичета обиколиха виртуалното пространство като демонстрация на тоталната безвкусица и безхаберие, стигнали през 2012 година рекордното дъно.
Шокиращ обаче е не толкова панаирът на суетата, колкото матрицата, която осемнайсетгодишните повтарят без никакви признаци на бунт срещу коловозите, върху които се движи техният живот и животът на родителите им; без никаква съпротива срещу начина, по който са стигнали до дипломата – в една среда без въображение, без полет и без мечтатели. И което е още по-страшно – без никаква съпротива срещу начина, по който ще продължат да съществуват – най-вероятно зависими и безработни или примирени пред кариерните перспективи на българската държавна администрация, в която не важат правилата на почтената конкуренция и професионалния растеж.
Животът е пред тях. Какъв ли ще е?
Бунтът на абитуриентите отново се отлага
Осемнайсетгодишни… А никакви признаци на бунт! Така са им внушили родителите, които повтарят отвратителната българска поговорка за наведената глава и сабята. Това са видели и в училището, което очевидно толерира лайфстайла на своите възпитаници и което очевидно не споделя възгледите на учителя Джон Кийтинг (помните ли филма “Обществото на мъртвите поети”?), според когото идеята на образованието е да научи децата да мислят самостоятелно.
Нашите абитуриенти не мислят самостоятелно. Те повтарят безмозъчно и безидейно безумната мантра “Едно, две…, пет…, дванайсет!”. Те дори не могат да погледнат на себе си отстрани, камо ли да се разбунтуват. Дали тяхната “екстравагантност” в нощта на бала няма да се окаже единствената “смела” постъпка в живота им?
Еми Барух, Дойче веле