Нещата отиват на зле в развиващите се икономики
Нещата отиват на зле в развиващите се икономики. Същите тези, които трябваше да оформят и дори да доминират в света наXXIвек. Търсенето на виновници за кризата е в ход – цените на суровините, фракингът, лихвените проценти в САЩ, Ел Ниньо, Китай. Но отговорът е прост и по-традиционен. Това е политиката.
Вижте Бразилия. Икономика, пред която имаше огромни перспективи за растеж, а стоя в стагнация 2 години и сега се свива. Причината за това се търси в поевтиняването на суровините. Но най-голямата икономика на Южното полукълбо трябва да е нещо повече от износител на суровини.
Или погледнете Индонезия. Тя продължава да расте, но само с 4.7% на годишна база през последното тримесечие. Това е много по-малко от нейните възможности. Същото се отнася за Турция, чиито икономически ръст рязко се забави до 2.3%. А през 2010 г. и 2011 г. тя растеше с по 9%. Или Южна Африка, която вече започва да свиква със стагнацията. А Русия се намира в дълбока рецесия.
Така стигаме и до Китай, най-голямата развиваща се икономика в света, чието забавяне е любимото обяснение за икономическите проблеми на всички останали. Някои икономисти дори стигнаха дотам, че си измислят собствени индекси за брутния вътрешен продукт на страната, тъй като официалните данни им изглеждат твърде оптимистични.
Друга мантра от последните години е, че каквито и обрати да стават на пазарите, „историята на развиващите се икономики остава непроменена.“
Така корпоративните бордове и инвестиционни стратези подчертават, че все още вярват, че развиващите се икономики са обречени да растат много по-бързо от развития свят, внасяйки технологии и експлоатирайки печелившата комбинация от ниски заплати и увеличаване на производителността.
Основният проблем с тази мантра, отвъд простия факт, че тя по дефиниция е твърде обща, е, че темповете на растеж се забавят и то бързо.
Причините са политически. Развиващите се икономики могат да се качват на вълните на растежа и да се възползват от стоковите цикли, но това, дали са способни да настигнат развитите икономики се вижда, когато времената не са така благоприятни.
Добър пример за това е Бразилия, която разочарова пазарите вече 4 години. Неспособна да удържи инфлацията под контрол без да предизвика рецесия, тя е разтърсена от политически проблеми. Правителството не може да свие раздутата администрация и затъва в огромни корупционни скандали, докато президентът Дилма Русеф продължава да упорства в прилагането на държавния капитализъм, който създава икономическите проблеми на страната.
Демокрациите като Бразилия, Индонезия, Турция и Южна Африка, не успяват да правят това, което е основна задача за всяка политическа система – да посредничат между конкуриращите се групи в обществото, защитавайки широкия обществен интерес.
Утеха, може би, за демократите е, че Китай изглежда също не е в състояние да научи този урок, както го направи Сингапур преди половин век. Забавянето на китайската икономика се дължи в голяма степен на опитите на комунистическата партия да поддържа неефективните гигантски държавни предприятия, ограничавайки частната инициатива в страната.
Без значение дали става въпрос за демократичен или авторитарен режим, важното сега е, че ако развиващите се икономики не се адаптират към промените, те ще спрат да се развиват. А това адаптиране изисква политическите институции да се заемат с разрешаването на социалните конфликти и налагането на върховенството на закона.