НЕ МОЖЕ ДА ПРИДОБИВАМЕ НОВИ КАТЕГОРИИ ИЛИ НОВИ ШОФЬОРСКИ КНИЖКИ В БЪЛГАРИЯ, ДОКАТО ПРЕБИВАВАМЕ ТРАЙНО В ИСПАНИЯ

Явлението емасово поне сред българитеживеещивИспания. Масово еинепознаванетона закона. Масова еиизненадата (да не говорим за „възмущението“), когато испанската пътна администрация известна в разговорния език под наименованието „трафико“ изпрати на поредния наш сънародник еднотипно писмо със следния текст:

„…ACUERDO denegar la solicitud de CANJE del permiso de conducción de Bulgaria por el correspondiente español por haber sido obtenido durante su periodo de residencia normal en España…“

Преведена фразатазвучи по следнияначин: „Постановявам отказза смянатана българската шофьорскакнижка сиспанска такава, тъйкато ебила придобитапо време на обичайното Ви пребиваваневИспания“

Тезидни, следваканционното спокойствиеприключи (поне за мен) след като отново възмутенисънародници започнахада ми задаватпо телефона един и същ до болка познат въпрос: „…изкарах си допълнителна категория за шофьорска книжка в България, а в Испания не ми я признават. Защо?“

Следваи прословутата фраза „… Ама нали сме в Европейския Съюз…“.

Такае. Нашата държава е член на Европейския Съюз от 2007 година насам, от което следва, че трябва първо да познаваме добре и после да спазваме правилата на неговото наднационално законодателство, особено, когато пребиваваме в друга държава членка на ЕС.

Едноот тях, касаещогорните въпросиеуреденовевропейската Директива 91/439 с оглед безопасността на движението по пътищата. Въпросната директива установява един минимум от изисквания за издаването на свидетелство за управление.

Съгласночлен1, параграфи 1 и 2 от посочената директива:

„1. Държавите членки въвеждат национално свидетелство за управление на основата на общностния образец, даден в приложениеI [илиІа] в съответствие с разпоредбите на настоящата директива. […]

2. Свидетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно.“

Съгласно член7, параграф1 от същата директива:

„Свидетелства за управление се издават, освенпосоченото дотук, само на тези кандидати,

б) които имат обичайно пребиваване на територията на държавата членка, издаваща свидетелството, или представят доказателства, че учат там най-малко от шест месеца.“

6. Съгласно член7, параграф5 от Директива91/439 никой не може да притежава свидетелство за управление от повече от една държава членка.

7. Член8, параграф2 и параграф4, първа алинея от Директива 91/439 предвижда:

„2. При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да смени свидетелството за управление именно с такава цел.“

От другастрана чл.9, първа алинея от посочената директива гласи:

„По смисълана настоящата директива „обичайно“ пребиваванеозначава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоестповече от 185дни през календарна година, поради лични или трудови връзки или, ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее.“

Отдругастрана, на ниво испанско законодателство, нормите на горната европейска директива са въведени в националното испанско законодателство чрез разпоредбите на Кралски Декрет 818/2009 (Real Decreto 818/2009, de 8 de octubre de 1, por el que se aprueba el Reglamento General de Conductores), както и от член Единствен 9 от Кралски Декрет 1598/2004 (Real Decreto 1598/2004, de 2 de julio). В това отношение Испания абсолютно стриктно спазва разпоредбите на горната европейска директива.

В заключение не можемда не споменем водещата съдебнапрактика на Съда на ЕвропейскияСъюз инай-вече едно от последните негови решения (справка: дело C-184/10) по преюдициалното запитване отправено в рамките на спор между г-жаГрасер (Grasser)— германска гражданка, която пребивава в Viereth-Trunstadt (Германия) и притежава издадено в Чешката Република свидетелство за управление— и Freistaat Bayern във връзка с решение, съгласно което на г-жаГрасер се отказва правото да се ползва от свидетелството си за управление на германска територия.

Аргументациятаеотново сходна –безналичиена обичайно пребиваване надвишаващошест месеца, приемащата държаваимапълнотоправо да откаже да признаесвидетелство за правоуправлениеизходящо от друга държавачленка на ЕС.

Накратко, ставадума за германската гражданка (г-жа Грасер), родена през 1955г., с германско гражданство, пребиваваща в Viereth-Trunstadt, Германия, която никога не е притежавала германско свидетелство за управление на моторни превозни средства. На 31май 2006г., г-жа Грасер получава свидетелство за управление, издадено от община Plzeň (Чешка Република), в което като място на пребиваване на притежателя на свидетелството е отбелязано „Viereth-Trunstadt, Spolková republika Německo“ („Viereth-Trunstadt, Федерална република Германия“).

С писмо от 3април 2009г., германският орган, компетентен в областта на издаването на свидетелства за управление на моторни превозни средства, поканва г-жаГрасер да представи свидетелството си за управление, за да се отбележи в него, че тя няма право на управлява моторни превозни средства на германска територия, тъй като условието за пребиваване при издаването на това свидетелство не било спазено. Посоченият орган изслушва и заинтересованата, преди да приеме решение относно отнемането на правото ѝ на управление.

Т.е., докато трайно пребивава в Германия, тя придобива свидетелство за управление в Чехия и поради тази причина германските власти категорично отказват да го признаят. Тя води серия от дела, които губи именно поради нарушаването на основно правило на цитираната по-горе директива.

Феноменът, дори еназовансъс специфично „наименование“ в това съдебно решение (а и не само там), а именно „туризъм за свидетелства за управление“ и на него определено не се гледа с добро око с оглед общата сигурност по пътищата. В диспозитива на съдебното решение е указано пределно ясно как следва да се тълкуват разпоредбите на евродирективите и от страна на националните съдилища: „Член1, параграф2, член7, параграф1, буквaб), както и член8, параграфи 2 и 4 от Директива 91/439/ЕИО на Съвета от 29юли 1991 година относно свидетелствата за управление на моторни превозни средства, изменена с Директива 2008/65/ЕО на Комисията от 27юни 2008 година, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат приемаща държава членка да откаже да признае на нейна територия свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, ако въз основа на данните, вписани в това свидетелство, се установи, че не е било спазено условието за обичайно пребиваване, предвидено в член7, параграф1, букваб) от тази директива. В това отношение обстоятелството, че приемащата държава членка не е предприела спрямо притежателя на свидетелството каквито и да било мерки по смисъла на член8, параграф2 от посочената директива, е без значение.“

Малко мога да добавя къмтази така стегната формулировка, освен, че е добресънародницитени вчужбина винаги да се допитват до юрист, особено притранснационални свои действия в рамките на ЕС (а по принцип и извън пределите му), с оглед на факта, че липсва пълна законодателна хармонизация между държавите членки на ЕС относно издаването на свидетелства за управление и именно поради тази причина е въведено изискването за постоянно пребиваване.

Некачитателите имат предвид, че независимо, че смечленовена ЕС, всеоще тече подобенпроцес на хармонизация на законодателствата на държавите членки в многобройни области.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *