Не обвинявайте капитализма

На фона на хаоса от последните дни, когато федералното правителство предприема мащабни мерки за стабилизиране на финансовите пазари, преустройвайки в движение икономическата система на САЩ, настъпва почти всеобщо съгласие, че тази криза е резултат от нежеланието на правителството да постави под контрол необузданата алчност на Уолстрийт. Мнозина икономисти и пазарни участници, които преди ненавиждаха намесата на правителството, са съгласни, че трябва да се създаде по-строга регулаторна рамка, която да ограничава разрушителните сили на капитализма. За политическата левица, която отдавна подкрепя нуждата от подобни ограничения, тази криза е шансът на живота й. В тези изводи отсъства централната роля, която правителството играеше за създаването на кризата. Наистина, много лидери от Уолстрийт постъпиха безотговорно и е редно да си платят. Но те играеха погрешните карти, които им бяха раздадени от правителствените политики. Лидерите ни неразумно насърчаваха покупките на жилища, обезкуражаваха спестяванията и безразсъдно окуражаваха тегленето и отпускането на заеми – всичко това, взето накуп, подкопа пазарите ни. Така както цените на свободния пазар се определят от предлагането и търсенето, финансовите пазари и тези на недвижими имоти се управляват от противоположните сили на алчността и страха. Всеки иска да печели пари, но и всеки се страхува да не изгуби това, което има. Въпреки че малцина са склонни да отдадат желанието си за успех на алчността, трябва да се признае, че това е реалността. Алчността е основният мотив за поемането на рискове и за усърдната работа, което е от съществено значение за една жизнена икономика. През последните тридесетина години обаче правителството изважда от уравнението необходимата противотежест на страха. Политиките, приети от Федералния резерв, Федералната администрация за жилищния пазар (ФАЖП), „Фани Мей“ и „Фреди Мак“ (които винаги са били държавни структури под прикритие) и други, създадоха предимства за покупко-продажбата на жилища и премахнаха ограниченията върху отпускането и тегленето на заеми. В резултат на това балонът на кредитите и недвижимите имоти се надуваше все повече, докато не се стигна до момента, в който това вече не можеше да продължава. Сред тези предимства, плод на истинска своенравност, се открояват освобождаването на лихвените проценти по ипотечните заеми от данъчно облагане и изваждането на капиталовите приходи от недвижими имоти от облагаемия доход. Тези политики създават неестествено търсене на пазара за жилища и (освободен от данък) стимул за спекулации с недвижими имоти. Подобно на това, ФАЖП, „Фани“ и „Фреди“ бяха създадени, за да насърчат отпускането на кредити, като позволят на първичните заемодатели да прехвърлят своя дългосрочен риск към правителството. Ако тази скрита гаранция не съществуваше, заемодателите може би щяха да бъдат доста по-умерени при одобряването на заемополучателите и при определянето на условията по лихвите, и щяха да изискват представяне на документи за доходите и за големите кешови плащания. Пазарните сили щяха да държат настрана „неправоспособните“ купувачи и да направят така, че повишаването на цените на жилищата да не превишава ръста на доходите на домакинствата. Лихвените проценти допринесоха най-много за бума на жилищния пазар. След „дотком“ кризата и забавянето, последвало нападенията от 11 септември 2001 г., Федералният резерв предприе необичайни мерки, за да предотврати задълбочаването на леката рецесия. Като намали лихвите на 1 процент и като ги задържа под процента на инфлацията в продължение на години, правителството обезкуражи спестяванията и на практика безплатно раздаде пари. Изкуствено ниските лихви подтикнаха пазара към въвеждане на ипотеки с плаващ лихвен процент и дадоха начало на промоционалната лихва, при което надценените жилища започнаха да изглеждат достъпни. Самият Алън Грийнспън активно насърчаваше купувачите на жилища да се възползват от тези привидни изгоди. След като валутната политика предизвика покачване на цените на жилищата, същевременно тя предостави на купувачите средства, с които да плащат повече. Евтините пари дадоха начало на високорисковото ипотечно кредитиране, последвано от вълна на гарантиране на тези кредити, което пък накара инвеститорите да приемат тези заеми като безопасни. Дори и сега, когато пазарните сили изпускат балона на кредитите, правителството се намесва, за да го надуе отново. Най-напред министерството на финансите предложи план за 700 милиарда долара за изкупуване на ипотечните активи, които никой от частния сектор не би купил. Сега тя рекапитализира банките, като отпуска 250 милиарда долара, гарантирайки междубанковите заеми и напълно обезпечавайки безлихвените сметки. Хората, които стоят зад тази политика, твърдят, че ако тези стъпки не бъдат направени, банките няма да могат да отпускат заеми. Но може би при наличието на добиващото смайващи размери бреме на нашия дълг решението не е в увеличаване на заемите. Това ни казва свободният пазар. Само че правителството не може да очаква решения, които изискват да се жертват клиентите. Реалният кредит може да бъде осигурен единствено чрез спестявания, така че изкуствените мерки за стимулиране на отпускането на заеми само ще предизвикат инфлация. Като отказва да позволи на пазарните сили да обуздават свръхспестяването, да ликвидират лошите инвестиции, да попълват намалелите спестявания, да финансират капиталовите инвестиции и да подпомагат преминаването на работна ръка от обслужващия към производствения сектор, правителството се противи на лекарството, а в същото време влошава болестта. САЩ достигнаха своето икономическо превъзходство, опирайки се на пазарните сили. До този момент изострената от правителствените политики икономическа криза предоставя удобен случай за увеличаване на намесата на правителството, което ще доведе до по-големи катастрофи. Омотаването на страната в плетеница от социалистически идеали ще ни отреди съдба на второразрядна икономическа сила. Авторът, който беше икономически съветник в тазгодишната президентска кампания на Рон Пол, е президент на „Юро пасифик кепитъл“.dir.bg