Някои мисли за постигнатото съглашение между Гърция и нейните кредитори

Между Гърция и нейните кредитори не бяха проведени преговори в истинския смисъл на думата „преговори”. Обикновено при преговори страните представят своите позиции, аргументират ги и едва след това се пристъпва към разговори с цел постигането на взаимоприемливо решение на определен проблем или група от проблеми.

Кредиторите поставиха ултиматум на гръцкото правителство – или да приеме без всякакви уговорки условията за отпускане на нова финансова помощ или да се оправя само с всички произтичащи от неизбежната неплатежоспособност на страната последствия. При това, политическите лидери на водещите страни от Еврозоната публично заверяваха, че излизането на Гърция от Еврозоната би било не само в разрез с общоевропейската идея и поради това немислимо, но и юридически невъзможно. Едновременно с това те обаче не изключваха страната да обяви фалит и напусне Еврозоната. Председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер категорично заяви, че има план „Б”. Дори се заговори и за това, че Европейската комисия обмисля пътищата за оказване на хуманитарна помощ на гръцкото население в случай, че страната фалира. Така и никой не разбра, какво конкретно се криеше зад тази „двойна стратегия” на кредиторите. Във всички случаи остана един твърде лош привкус на диктат, обвит в аргумента за неотклонно и безпрекословно спазване на писаните и неписани закони на Еврозоната.

Логичен е въпросът, каква беше главната причина да не се допуснат истински преговори между Гърция и нейните кредитори. Очевидно е, че оказването на нова финансова помощ на Гърция не може да доведе до финансова нестабилност в Еврозоната, като се има предвид, че обемът на тази помощ е нищожно малък в сравнение с обема на създаваната в Еврозоната и Евросъюза нова стойност. Проблемът е, че гръцкото правителство дръзна да постави под въпрос „лекарството”, което кредиторите предписаха на всички, изпаднали в криза страни от периферията на Европа – Италия, Испания, Гърция, Португалия и Ирландия, известно като „режим на строги бюджетни икономии”. При това критиката на „лекарството” засегна същността на идеологическата и политическа дискусия през последните години – финансова стабилизация на всяка цена, т.е. без оглед на свързаното с това забавяне респ. спиране на икономическия растеж и обедняване на широки слоеве от населението или политика на инвестиции и разкриване на работни места, не на последно място и за сметка на държавни инвестиции в икономиката. Очевидно е, че зад проблема между Гърция и нейните кредитори стои едно противопоставяне на гръцкото правителство на неолибералното политическо мислене и действие, при това с помощта не на голи фрази, а на безспорни аргументи от реалния живот. Най-важният от тях е, че „режимът на строги бюджетни икономии”, наложен на Гърция от нейните кредитори преди пет години не само не доведе до решаване на кризата, но до нейното драматично задълбочаване и изостряне.

Още по-недопустим за политическите лидери на Еврозоната и Евросъюза, както и за другите кредитори беше фактът, че това идеологическо противопоставяне беше предприето от едно дошло на власт по демократичен път протестно движение, в основата на което са различни политически обединения от левия политически спектър. Очевидно е, че както крайно дясното, така и крайно лявото, и въобще лявото като цяло, не са желани в Европа, камо ли когато то получава възможността да формира свое правителство в тази или онази страна. При това напълно се пренебрегва фактът, че правителството на Ципрас е коалиционно и е на лява и крайно дясна партия. Очевидно е, че драматичното обедняване на населението на Гърция благоприятствува разпространението на радикални идеи, което е ярко доказателство за погрешно прилаганата „терапия”. Но политическият елит в Еврозоната и Евросъюза не можеше да поеме риска да даде „попътен вятър” както на протестните движения в страните от периферията на Европа, подложени на „неолибералната терапия”, така и на евроспектичните, ярко националистически движения, които набират сила и се явяват сериозна заплаха за сменящите се от десетилетия респ. заедно управляващите народни и социал-демократически партии. Затова на Гърция трябваше да бъде преподнесен един урок по „безпрекословно” подчинение и послушание, тъй като други политически констелации не са допустими. Ефектът от наложения ултиматум е огромен даже и от гледна точка на факта, че само за няколко дни след постигането на „споразумението” влиянието на испанското протестно движение „Подемос” рязко намаля. Просто неговите привърженици видяха безперспективността на своята съпротива и „свиха знамена”. „Срещу ръжен не се рита!”

Преговори в истинския смисъл на думата би означавало да се даде реална оценка на причините за възникналата ситуация. Несериозно е да се прехвърля вината единствено и изцяло върху гръцкия народ, на който бяха приписани почти всички възможни лоши качества като мързел, прахосничество и неспособност да борави с пари, липса на предприемчивост, поголовно укриване на доходи и данъци, т.е. дребно и едро мошеничество, умишлено невръщане на взети кредити и т.н. Единственото, което не беше открито предприето в тази унизителна кампания, беше поставянето под съмнение на генната връзка между днешните и древните гърци.

Подробното изброяване на причините би излезнало от рамките на един коментар. Факт е обаче, че кредитният бум в страните от периферията на Европа, в т.ч. и Гърция беше резултат на отрицателните реални лихви вследствие на по-високото равнище на инфлацията по отношение на номиналните лихви. Но как се стигна до тези отрицателни лихви? В стремежа си да не допусне увеличаване на лихвите по обслужването на рязко нарасналия държавен дълг в резултат на обединението на Германия Бундесбанката се стремеше да поддържа ниско лихвено ниво. Тази политика беше възприета впоследствие от Европейската централна банка. В Германия ниското лихвено ниво беше възможно само при едновременно задържане на растежа на реалната заплата, което беше наложено от необходимостта за солидарност на западните федерални земи с източните. Това изкуствено задържане на трудовите разходи доведе до рязко повишаване на конкурентоспособността на германските стоки. Едновременно с това германските банки охотно се съгласиха да предоставят кредити на банките в страните на периферията, за да могат тези банки от своя страна да финансират закупуването на германските стоки както от фирмите в тези страни, така и от публичния сектор. И когато след избухването на кризата, германските банки рязко намаляха финансирането на банките в тези страни, в тях се разразиха банкови кризи, които можеха да бъдат преодоляни само с намесата на държавата. Това увеличи рязко държавния дълг и създаде проблеми с неговото рефинансиране в страните от периферията. Бяха необходими огромни усилия, за да преодолее разпадането на Еврозоната. С други думи, да се обвинява единствено и изцяло гръцкия народ е не само невярно, но некоректно, т.е. неморално. От 2000 г. до 2007 г. Германия преживя най-голямата икономическа криза след Втората световна война с невиждана по своя размер безработица. За нейното преодоляване значителна роля изигра огромният експорт в страните от периферията в Европа. Това изглежда е напълно забравено.

Като в глас в пустиня отекнаха думите на Оскар Лафонтен, бивш лидер на Германската социал-демократическа партия и бивш финансов министър в правителството на Герхард Шрьодер, че германският бизнес е раздал подкупи на държавни служители в Гърция в размер на стотици милиони евро с цел да ги склони да закупят германски стоки в рамките на държавните поръчки. В тази връзка не може да не се спомене и общоизвестният факт, че най-праволинейният от финансовите министри на Еврозоната Шойбле трябваше да си подаде оставката като Председател на Германския християн-демократичен съюз поради участието му в нелегално партийно финансиране от страна на оръжеен търговец и по този начин да направи място за Ангела Меркел.

Кризата в страните от периферията имаше бумерангов ефект върху германските банки. Но не товав случая е най-важното. По-важен е фактът, че предоставянето на огромните кредити на Гърция и на нейните банки от нейните кредитори е направено без сериозна оценка на нейната, респ. тяхната кредитоспособност, т.е. на способността да се обслужва това огромно бреме. Да се твърди само, че гърците са фалшифицирали статистики, е твърде повърхностно обяснение. Така, че в случая с Гърция напълно важи поговорката, че „не е виновен този, който е изял баницата, а този който му я е дал”. Затова напълно оправдана е критиката на Джефри Сакс, че Германия също носи отговорност за гръцката криза.

/Продължение следва!/