Няма умни банки с глупави клиенти

Bloomberg

Републиканци и демократи спорят в Конгреса дали новата Агенция за защита на потребителите на финансови услуги трябва да е част от Федералния резерв или от независим орган. Новият надзорник, какъвто и да е той, е основен елемент в подготвяния законопроект за финансова реформа, а предпоставката за създаването му е хипотезата, че алчните банкери са се възползвали от невежеството на клиентите си и това е довело до кредитната криза. Дайте да попречим на банкерите да продават токсични ипотеки и други зловредни заеми и няма да има повече кризи.
Макар банкерите наистина да бяха алчни, а много от заемоискателите – наивни, това е твърде опростен поглед към финансовата криза, който не улавя съществения й причинител. И тъй като ипотечните банки печелят от заеми, иска ни се да ги мислим за паразити, които живеят на гърба на клиентите си.
Не съществува умна банка с глупави клиенти – ако заемът се влоши, банкерът също е бил глупав. В началните години на новото хилядолетие масата банкери са били такива.

Твърде много кредити

Просрочените заеми на потребителите натежаха значително върху икономиката, но онова, което предизвика кредитния крънч, беше фалитът (или доближаването до фалита) на банките, които са издали (или придобили) ипотеките. Накратко, основната причина за кризата не бе, че потребителите са вземали прекалено много назаем, а че банките са отпускали твърде много кредити.
Това не значи, че много от високорисковите заеми не са били правени с цел възползване от незнанието на клиентите, които в повечето случаи не са разбирали условията по връщането им. Не е лоша и идеята банките да се следят, за да им се попречи например да вземат безпричинно високи такси. И все пак, за да е здрава една икономика, тя се нуждае от здрави финансови институции. Вместо да пречим на кредиторите да вредят на потребителите, приоритет трябва да ни е да попречим на банките да вредят сами на себе си. Преди спукването на балона борците за нова потребителска агенция, като конгресмена Барни Франк, бяха ревностни поддръжници на идеята за повече заеми към високорискови заемоискатели. Което едва ли е много странно – в природата на човека е да иска повече кредити. Както веднъж Уорън Бъфет напомни на свой служител, работата на банкера е да прецени кои заеми е малко вероятно да бъдат върнати.
Целта на регулаторите трябва да бъде да накарат банките да направят онова, което е в техен интерес и в интерес на обществото – да практикуват нормално банкиране. Никоя потребителска агенция не може да го направи вместо тях, тъй като системният риск възниква на ниво кредитор. Най-сигурното решение е да се ограничат заемните средства на финансовите институции. Регулаторите вече вървят в посока премахване на рискови продукти като no-doc ипотеките, по които не се разкриват данни от съответната документация за заетост, доходи и други активи (познати още като „лъжливи заеми“), и такива, в които заемоискателите получават 100% финансиране. И трябва да ги премахнат.
Тези злоупотреби бяха в основата на миналия балон. Помнете ми думата – ще има нова спекулативна мания, която ще се отличава със свои собствени продукти, а банките, които не ги предлагат, ще страдат.
Вместо да се опитваме да направим банките съвършени, целта трябва да е да се минимизират щетите. Начинът е да се ограничат заемните средства чрез стесняване на ползването на дълг от страна на банките. Ливъриджът действа като ускорител, увеличаващ и разпространяващ загубите като във верижна реакция от един заемател към друг. В повечето кризи той е играл главна роля.

Шеметни цени

В края на 80-те години компаниите плащаха шеметни суми за корпоративни придобивания, докато през 1990 г. тази мания приключи. И тъй като почти всички сделки бяха финансирани с купища облигации с висока доходност, сривът остави корпоративна Америка затънала в дълг, а банките – задръстени с потъващи активи. Страната влезе в рецесия.
Инвестиционните балони, които не се свързват с дълг, са далеч по-малко фатални. Лудостта от дотком балона несъмнено бе най-скандалният спекулативен епизод за последните 75 години. Много компании с нулеви печалби продаваха акции, редица първични публични предлагания се покачиха като стойност още на първия ден от търговията. Индексът Nasdaq Composite скочи с 86% през 1999 г.
Последният бичи пазар на недвижимите имоти се разви по-кротко. Цените на жилищата се удвоиха за 5-6 години, което е впечатляващо, но не толкова, колкото IPO-тата, удвоили цените на акциите само за ден. Но спукването на дотком балона през 2000 г. не бе толкова фатално. Страната претърпя лека, кратка рецесия. Безработицата стигна 6,3%. Хората изгубиха пари от акции, но кризата беше в борсите, така че нямаше много нанесени щети.
Ипотечният балон обаче бе построен тухла по тухла от дълг. И доведе до най-лошата рецесия от Голямата депресия насам с безработица от над 10%. Затова ограничаването на банковото заемане е спешна задача.
Американските регулатори не желаят да повишат капиталовите изисквания без международно споразумение, за да не поставят американските компании в неизгодно положение. Международният Борд по финансовата стабилност в Базел, Швейцария, гласува за повишаване на капиталовите стандарти, но процесът е твърде бавен. Конгресът трябва да предупреди, че ако бордът не действа, той ще го направи. Не можем да си позволим отново ситуация като онзи ливъридж от 30-към-1 на Уолстрийт.
И тъй като много заемни средства днес се държат извън балансите (чрез деривати), реформата, която не ограничи използването на тези инструменти, няма да направи нищо. Конгресът незабавно трябва да повиши количеството маржов капитал, изискван за дериватни залози – което ще е равносилно на намаляване на ливъриджа.
Добре ще е да се защитят потребителите и да се свие мащабът на големите банки. Но нито едно от тези неща няма да попречи на банките да правят глупости. Най-сигурната защита е да се уверим, че не са затънали в дългове до гуша, когато пак си го позволят.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *