Определено имаме нужда от нова сделка за Европа

Първоначално смятаната за еретична идея на британския премиер Дейвид Камерън за реформа на ЕС, вече набира такава скорост, че сварва много от европейските институции, а и граждани, напълно неподготвени. Към призива от Лондон вече се присъединяват сходни гласове от Берлин, Стокхолм или Амстердам. През есента Европейската комисия се опита да тушира искането за промяна, тъй като това ще означава вкарването на съюза в още една декада на вътрешно съзерцание, докато светът отвън ще продължава да се върти с динамика, на която ЕС няма да е в състояние да отговори като съюз. В началото на октомври в интервю[на английски език] за The Daily Telegraph шефът на ЕК Жозе Мануел Барозу каза точно това: „Трудното и дори невъзможното е, че ако се захванем с упражнението да връщаме правомощия на страните-членки, това ще означава ревизия на договорите, а това означава единодушие. Моят опит от последните 10 години показва, че това няма да работи“.

През втория си мандат като шеф на ЕК Жозе Мануел Барозу влезе в ролята на най-големия двигател на задълбочаването на европейската интеграция, окрилен от недостатъците, които дълговата криза в еврозоната разкри.През 2012 Барозу излезе със собствена визия за бъдещето на еврозоната като съюз и беше сред хората, които призовават за политически съюз.Въпреки това обаче, в годишното си обръщение за състоянието на СъюзаБарозу даде заден ход на досегашните си амбиции за задълбочаване на европейската интеграция, като заяви, че не всичко се нуждае от европейско ниво. „Европа трябва да се фокусира върху това, което може да додаде най-много стойност. Където това не е така, не бива да се меси“, отбеляза г-н Барозу от трибуната в Страсбург.

Причината за това ЕК да дръпне ръчната са набиращите скорост и обем популистки и евроскептични сили в Европа. И ако дори до преди няколко месеца членовете на ЕК проповядваха визията на Барозу за нов ЕС, включващ и политически съюз, от есента насам те пеят вече новата мантра.В интервю за германския вестник Tagesschau еврокомисарят на вътрешния пазар Мишел Барние заяви, че евроскептичните аргументи трябва да бъдат взимани насериозно. „Тези популистки движения имат някои аргументи, които трябва да се вземат насериозно, като например това, че има твърде много бюрокрация и твърде много Брюксел като цяло. През следващите години се нуждаем от дебат за това. Трябва да видим какво можем да правим по-малко в Брюксел и какво може да се направи по-просто“.

Уви, духът от бутилката вече е изпуснат. Някои от най-влиятелните страни-членки са в офанзива и желаят предоговаряне, реформи и изобщо промяна, поставяйки ЕК в ролята да се оправдава, което доведе и до безпрецедентно остър тон в обръщението на Барозу през септември пред евродепутатите, когато той обясни, че не ЕС е виновен, а страните-членки. Европейският глас обаче е много по-слаб в страните-членки, което ясно си личи и от реакциите на местна почва.През есента в писмо до германски депутати, цитирано от Frankfurter Allgemeine Zeitung, германското сдружение на семейния бизнес призова за „фундаментално преразглежданена европейските договори“, което да включва и връщането на някои компетентности обратно на страните-членки. В писмото се посочва, че „бъдещето на Европа не може да бъде застрашавано от приближаващо обединяване на дълга със съответните съкращения на германския бюджет или отнемането на власт от националните парламенти в подкрепа на повече централизация от Брюксел“.

В специална статия[на английски език], отново в британския The Daily Telegraph, Барозу написа, че ЕК е твърдо решена да обърне внимание на тези притеснения. Той представи и програмата REFIT, чиято цел е да преразгледа европейското законодателство и да посочи къде може да се опростят процедурите, за да може то да бъде по-леко и по-евтино. И в тази своя статия той посочи, че не всичко трябва да се прави в Брюксел. Изглежда обаче, че все по-малко хора вярват в това. В статия[на английски език] за The Financial Times холандският външен министър Франс Тимерманс предложи да се преговаря през следващите пет години за манифест за управлението на Европа. Този манифест трябва да бъде в основата на работата на следващата комисия и парламент. Тимерманс обаче посочи, че реформите трябва да бъдат в рамките на съществуващите договори и да се избягва влизането в дългия и изтощителен процес на промени в договорите.

Една от партиите в управляващата коалиция в Германия, Християн-социалния съюз (CSU), също се включи в кампанията чрез свой вътрешен документ, цитиран от Der Spiegel, в който също настоява за конкретни реформи на ЕС, сред които, отново, основната е връщане на правомощия. Не само това, ами в документа на CSU се предлага създаването и на съд, който да следи кога е необходимо Брюксел да се намесва и кога е излишно. Всичко това създава изключително голямо напрежение в рамките на самия съюз и европейските избори няма да са достатъчен винтил за изпускането му.

Проблемът

Предидве години писах, че ЕС се нуждае от нова цел, тъй като романтизмътот обединението на континента е вече изчерпан. Повече от 20 години след падането на Берлинската стена и разширяването на съюза към страните от бившия соцблок ситуацията в ЕС е меко казано разнородна. ЕС е сбирщина от 28 страни с различно ниво на икономическо, политическо и социално развитие. Икономическите имтрадиции са различни, както и схващанията им за фундаменталните европейски ценности като демокрацията, върховенството на закона и правата на човека. В целия досегашен процес на разширяване ЕС прилагаше едни и същи критерии. Нещо, което се оказа много вредно в подхода към решаването на дълговата криза в еврозоната. Един размер за всички се оказа формула, която вместо да изпише вежди, извади очи.

По същия начин стои и въпросът с разширяването. Трансформиращата сила на ЕС отслабва и изчезва след присъединяването. От различни краища на Съюза се чуват писъци, някои доста истерични, срещу притока на емигранти от по-бедните части на съюза. Точно както се истеризираше и за това дали трябва да се помага на фалиралите страни от еврозоната, начело с Гърция. Създава се все повече среда на нетърпимост и нетолерантност към по-бавните в евроинтеграцията. Не само това, но и липсват механизми, чрез които по-бавните да бъдат принудени да се забързат и да гонят резултати. Напълно убедена съм, че например ако България беше осъществила радикалнияпреход от диктатура към демокрация най-малкото като национален консенсус, което включва скъсване с тоталитарното минало, цялостна правна и институционална трансформация, сега тя нямаше да е сред най-бедните и губещи страни в ЕС. Съответно и нямаше нейните граждани да представляват толкова голяма заплаха за социалните системи на по-богатите.

Само че, както призна и заместник-председателят на ЕК Вивиан Рединг, след присъединяването няма особено много механизми за изискване на реформи. Затова в момента България е бреме за ЕС. Гърция също продължава да е бреме. Започналото й на 1 януари председателство на Съвета на ЕС ще премине под знака на постигането на сделка за ново отписване на гръцки дълг. История, чийто край не се вижда и която ще продължи да подхранва популистите, питащи докога трябва да се наливат пари в Гърция. Затова е необходимо да се сключи нова сделка за Европа и тя определено няма да мине без промени в договорите сега или на по-късен етап. Нещо, което Барозу поиска преди една година в годишното си обръщение.

Сега или никога

Европейските избори няма да успеят да обхванат целия спектър от теми, по които имаме нужда да се предоговорим. Нещо повече, европейските политически партии не са в състояние да откликнат на все по-крещящата нужда от реформи. Те са се вкопчили в ужаса от предстоящо поражение от евроскептични партии и не виждат по-далече от собственото си оцеляване. Това си пролича особено ясно и от интервюто на шефа на Европарламента Мартин Шулц, който е и един от претендентите за поста шеф на Европейската комисия. За британския The Guardian той посочва[на английски език], че вместо да се иска връщане на правомощия от Брюксел, е нужно да се обсъди „преразглеждане“ на задълженията. По думите му Комисията е твърде голяма и се е опитала да направи прекалено много. Въпреки това обаче Шулц е на мнение, че искането на Дейвид Камерън за реформи е твърде пожелателно.

Да се смята, че искането на Камерън е пожелателно е в най-добрия случай подценяване на ситуацията. Вече месеци наред реформата на ЕС е основната тема в британското публично пространство и е видно, че Обединеното кралство няма да спре, докато не получи своето. Проблемът обаче е, че това, което тези британски усилия ще постигнат, ако не получат адекватен европейски отговор, е да разцепят съюза без тревога за последствията. Камерън вече две години поред използва ултимативен тон спрямо европейските партньори и битката му с британската Независима партия (UKIP) за сърцата на избирателите само ще влошава ситуацията.

Равноправие между неравни?

Един от ключовите проблеми, произтичащи от бързото разрастване на Съюза в последните 10-15 години, е в това, че този процес се осъществи на базата на презумпцията за равноправие между равни. Това означава, че страни със сериозни проблеми с върховенството на закона например или пък с управлението на публичните финанси са третирани като равноправни с други, които демонстрират отличие по всеки от критериите за европейската интеграция и прилагат европейските ценности на всяка крачка, като дори се борят да ги разширяват и обновяват. Това съвсем логично поставя въпроса дали третирането на всички страни в ЕС като равноправни и равнопоставени е добра основа за решаване на проблемите. Да вземем например отношението на България към Механизма за сътрудничество и проверка (МСП) в сферата на правосъдието и вътрешните работи.

На 13 януари българският външен министър Кристиян Вигенин заяви, че „въвеждането на общ механизъм за всички държави-членки [за върховенство на закона]макар и не толкова детайлен, е по-адекватно решение, тъй като тогава ще може да се види къде стои всяка една държава-членка на ЕС. Защото в момента фокусът е единствено и само върху България и Румъния. Не всички страни са дотам перфектни, че да оценяват само нас, насочвайки вниманието не към себе си, а към някой друг“. На страните-членки не им изнася да им се посочват грешките с остър тон. Точно такъв е и случаят „Перкович“ в Хърватия, където премиерът, а и някои медийни коментатори не пропускат да отбележат коя е основната роля на ЕК, а именно да гарантира, че европейското законодателство се спазва. Някои реакции на г-жа Рединг например по случая „Перкович“ се възприемат в Хърватия като прекалени и излизащи извън ролята на еврокомисаря.

Подобно отношение дава достатъчно основание да не се решават проблемите, а да се връща топката обратно в игрището на Брюксел. И ако в Европарламента и от ЕК може да се чуят остри критики и искане за решаване на проблемите, то в Съвета тези неща се премълчават. За мен би било далеч по-приемливо, ако например в Съвета се провежда „другарски съд“, когато някой премиер или министър престъпи общоприетите норми. Вместо това обаче всяка страна-членка се опитва да провежда собствените си интереси и търси подкрепа сред останалите си партньори, като често цената за това е затваряне на очите за проблеми като завръщането на тоталитаризма в Унгария и България. Води също и до обричането на останалите страни на риск, когато не се спазват предписаните мерки, какъвто е случая с Франция, отказваща да се съобразява с препоръките от Европейския семестър. Семестърът е едно от най-големите постижения през последните години като отговор на кризата и е договорен от всички страни-членки, както и от европейските институции.

Прилагането му според удобството обаче, отново поставя под риск целостта както на еврозоната, така и на целия съюз.Липсата на единство във виждането как да се продължи напред води до това всеки да започне да дърпа килимчето към себе си. В България, ако изобщо се води някаква дискусия, то тя не е за това как да се извършат дългоотлаганите реформи и да се изпълнят критериите за присъединяване. За сметка на това обаче страната се застъпва за повече Европа. По повод започналото ротационно председателство на Гърция, българският външен министър Кристиян Вигенин заяви, че България „ще работи за повече Европа, по-добра Европа, по-сближена Европа“. Само че за България най-важното е притокът на европейски фондове да не спира. За Хърватия пък е важно да не й се диктува отвън да съкращава разходите и да осъществява реформи, защото има и други страни, които правят каквото си искат.

Всякакво отлагане на разговора в малко по-обвързващ формат, като например конвент, ще бъде замитане на проблемите под килима. През първото десетилетие на 21-ви век ЕС се отказа от това да има конституция, защото се уплаши от името й. Време е отново да се заговори за конституция, която да е способна да гарантира, че договореното на европейско ниво ще се спазва и че националните интереси няма да застрашат общото бъдеще. Конституция, която да гарантира, че по-младите членки, които все още не са се преборили с остатъците от диктатура, няма да бъдат дискриминирани, но и няма да бъдат оставени да не се реформират. Конституция, която да гарантира, че някои по-влиятелни страни в ЕС няма да използват мощта си, за да заобикалят европейското законодателство чрез междуправителствени договорки.

Конституция, която ще изиска ангажимент за задълбочаване на европейската интеграция, когато се създадат подходящите условия, без обаче съзнателно да не се създават тези условия. Такъв е случаят с разширяването на еврозоната. Много страни-членки на ЕС, които са задължени по договор да приемат общата валута“когато са готови“, отлагат членството като съзнателно се поддържат в състояние да не са готови. Това трябва да се промени сега.По-късно ще е твърде късно, а цената ще е прекалено висока. През 2012 година ЕС получи Нобеловата награда за мир, заради това, че мирът на континента беше основния мотив за обединяването на континента. Ако сегашният момент за намиране на нова цел и дълбинни реформи бъде изпуснат, опасявам се, че Нобеловата награда ще се окаже незаслужена. Нещо повече, това може да върне континента във времената на враждата.