От администриране към стагнация

Наскоро френският президент Никола Саркози изнесе своята въвеждаща реч пред форума в швейцарския град Давос. Различни бяха епитетите, с които тя беше оценена – ключова, революционна и дори „най-социалистическата реч, произнесена от дясноцентристки президент“. Няколко аспекта се открояваха в речта на президента: нови регулации за финансовия сектор, включително транзакционен данък, известен като данъка на Тобин (което не изненада никого, тъй като Саркози от много време пропагандира своята визия за банковите бонуси), изграждане на нов монетарен ред в света и сформирането на своеобразно световно правителство, което да налага приетите решения от международните организации на всички страни. Това включва борбата с климатичните промени, трудово законодателство, здравно законодателство и приравняването им с международното търговско право. За целта ще се изградят специални институции, сформирани на правителствено ниво във формат Г-20, които да въвеждат и контролират предприетите мерки.
Идеята за нов световен ред и „правителство“ особено много се тачи от лидерите на „свободния свят“. Прави впечатление, че терминът „правителство“ беше включен в черновата на неосъществилия се „Договор от Копенхаген“. В своята реч Саркози отбелязва, че виновник за кризата е свободният пазар и схващането, че „пазарът винаги има право“, което изключвало всички други фактори без те да бъдат взети предвид. Всъщност това е вътрешно противоречиво твърдение, тъй като в пазарното отношение се взимат предвид всички фактори, влияещи върху обществените отношения за формирането на цената и разпределението на дохода. Аргументът, че пазарът се е провалил не е нов. Корените на това твърдение са в залагането на позитивистки възглед относно пазара, а именно че той трябва да донесе конкретни ясно измерими резултати, които да могат да бъдат предвидими. Когато това очакване не се оправдае за определени хора, те изискват намесата на държавата, за да коригира „провалилия се пазар“, което довежда до неравновесие, за което разбира се ще бъде обвинен отново пазарът.
Приетите решения от световните над-правителствени организации за справяне с глобалните проблеми поставят конкретни цели за достигане от държавите и техните правителства, но пазарът няма общодържавни цели, за него важни са целите на всеки индивид участник. За да наложи тези цели обаче Саркози предлага изравняването на правото на чиста околна среда, на труд и на здраве с правото за свободна търговия. Това, което се пропуска е, че докато последното е негативно право, тоест носи свобода от външна намеса в свободното договаряне и движение на стоки, хора и капитали останалите две са позитивни права, тоест правото да имаш, което непременно обвързва спазването му с конкретен материален резултат. Ето защо негативните права се наричат общи и абстрактни правила за поведение, докато правата свързани с материални придобивки и конкретни цели не могат да се определят като право, а по-скоро администриране, каквито са целите, поставени от повечето от международните организации.
Една от големите конкретни цели, които това „правителство“ ще трябва да постигне е спечелването на борбата с климатичните промени (намаляването на въглеродните емисии). Екологията като наука се заражда в края на 20ти век. Смята се, че екологичните проблеми са резултат от провалите на пазара. Но за разлика от тогава, когато екологичната заплаха е била доказуема и реално измерима (пример:петролен разлив), сега екологията става абстрактна и плод на ненаучни твърдения недоказани хипотези (глобалното затопляне). Получава се така, че хората трябва да се чувстват виновни, че съществуват, защото изменят света около себе си. Саркози предлага налагането на „въглеродни мита“ на страните, които осъществяват „екологичен дъмпинг“, понятие олицетворяващо неплащане на такса „климат“.
Международната организация на труда участва във форума в Давос. На 19 юни 2009 година тя приема Пакт за глобалната заетост, в който се залага насърчаването на заетостта чрез:

Налагане на минимална работна заплата. Минималната работна заплата ограничава по-малко продуктивните социални групи като младежите и нискоквалифицираните хора да се включат на пазара на труда, тъй като работодателите ще търсят по-производителни и квалифицирани работници за по-големия разход, който правят. От друга страна, квалифицираните и производителните работници винаги получават повече пари, а оскъпяването на труда на останалите вместо да повиши доходите им, ги лишава от достъп до пазара на труда и до всякакви доходи;

Макроикономически пакети от стимули за малките и средни предприятия за насърчаване на предприемачеството. Това означава данъци, събрани от тези, които са успели да се раздават на тези, които се провалят от криворазбрано чувство за „социална справедливост“;

Увеличаване на сроковете и размерите на помощите за безработица. Колкото и хуманно да изглежда поддържането на тези, които са изпаднали във временно затруднение, докато отново постъпят на пазара на труда, тази практика в някои от развитите европейски страни (Франция, Германия, Великобритания) осигурява приличен живот и жилище, което демотивира хората да полагат усилия да излязат отново на пазара на труда, защото могат да получават добри условия срещу нула усилия.

Световното „правителство“ на президента Саркози ще позволи всички тези позитивни мерки от конкретни резултати да бъдат наложени чрез силата на принудата. Наложените регулации ще ограничат зоната на свободно договаряне и ще го заменят с административни мерки. Резултатът не може да бъде друг освен стагниране на икономиката (всички искат да запазят предходните си положения, въпреки променените условия) и още по-задълбочена криза.

Димитър Попов, стажант в ИПИ