Пет правителства рекетираха банките

Не може държавата да е зле, а трезорите да са добре

Пишехме наредби под диктовката на МВФ, казва проф. Тодор Вълчев

Преди десет години банковата система в България преживя най-кошмарния си период. Заради отпуснати и невърнати заеми 17 трезора бяха докарани до фалит. Много хора загубиха спестяванията си, а фирмите – парите по сметките си. Срещу банковите шефове бяха възбудени съдебни дела. Повечето от тях обаче не са приключили и до днес. В серия от публикации през пролетта „Стандарт“ припомни сагата, довела до заличаване от регистрите на няколко от най-големите частни и държавни банки. Сега разказваме за банкерите, които стоят зад черната статистика – кои са те, къде са и с какво се занимават. За тяхната история четете в поредицата „Банкрути“.В средата на 90-те години ситуацията в страната и банковата система в частност беше много тежка. През петте години, в които бях управител на БНБ, се смениха пет правителства – на Димитър Попов, на Филип Димитров, на Любен Беров, на Ренета Инджова и на Жан Виденов. Парламентът гласуваше непрекъснато дефицити, налагаше се банките да финансират, а това никак не бе добре. Търговските банки тогава станаха кредитори на държавната индустрия. Тя от своя страна спря да погасява задълженията си, правителството не можеше да плаща. Много трудно успявахме да убедим финансовите министри тогава – първо Иван Костов, а после Стоян Александров, срещу задълженията на държавните предприятия държавата да издаде облигации. Все пак облигации бяха издадени (книжата по ЗУНК, бел. ред.), но по тях държавата плащаше ниска лихва, много по-ниска от пазарната. Трябваше лихвите по тези облигации след няколко години да се покачват. Нашата надежда беше, че банките ще издържат този период, ще покриват загубите си от други източници. Това обаче не стана и в 1995 г. банките попаднаха в тежко положение, така че не можаха да изчакат период, в който тези книжа (ЗУНК-ове) щяха да бъдат достатъчно доходни. Това постави кредитните институции в изключително трудно положение.

Не само в 1993 г., но и преди – в 1992 и 1991 г., банките не можеха да получават лихви от държавата заради дълговете й. Това се отнасяше за почти всички, без разлика държавни или частни. Ако някоя банка се впуснеше в широка кредитна експанзия, това влошаваше капиталовата й адекватност и при обслужвани кредити банката отчиташе лоши резултати.

Ръководствата на банките дадоха идея, най-вече от „Биохим“ – дайте ни заводите, а ние ще си приберем кредита. Това според мен не беше разрешение – приватизацията е работа на правителството, а не на банките. Сега постъпват така кредиторите, слагат ръка и се получава принудително изпълнение на дълга. Мисля, че по онова време такова действие не би било нормално, въпреки че

–––––––––––––––––––––––––––

предприятията бяха големите длъжници

–––––––––––––––––––––––––––

Тогава вярното правило беше „колкото по-предпазливо, толкова по-добре“.

Друга спънка беше нормативната уредба. С доста голямо закъснение Законът за банките и кредитното дело (ЗБКД) с голяма мъка мина през парламента в 1992 г. Но наредбите се бавеха много, а без тях не можеше да се урежда нищо по кредитирането. Най-после започнаха да излизат в 1993 г., до 1994 г. бяха готови всички, включително наредби 7, 8 и 9. Тогава в БНБ ги пишехме така, както ни ги диктуваха от Международния валутен фонд. Едва когато започнахме да ги прилагаме, видяхме множество недостатъци. Започваме да ги поправяме всичките. Мислите ли, че тогава хората в банките са ги разбирали отлично, че то аз не ги разбирах! Това бяха лихви в съвършено друга среда. Идвахме от една действителност и влизахме в друга. В крайна сметка се получи някаква правно нерегулирана материя и агентите играеха както намерят за добре. От БНБ се опитвахме да овладеем нещата, но кой слуша – слуша, кой не слуша…

Примерно аз имам кредит и той стои по книгите на банката като лош. Ако убедя банката да ми даде нов, с който да погася стария, новият ми заем се оказва здрав. По този начин изглеждам редовен длъжник на банката, създава се впечатление, че всички кредити са добри. След една година хитрецът иска нов кредит и тъй като за отчета е редовен платец, банката му дава. Фактическото положение е лошо, но балансът на книга е добре.

Как стоеше въпросът с капиталовата адекватност? Съотношението собствен капитал/рискови активи не трябваше да бъде по-малко от 8 процента. Не знам в 1994 г. каква капиталова адекватност имаше Булбанк – тя имаше по-висока капиталова адекватност и понеже беше по-голяма, вдигаше средния процент. През 1994-1995 г. показателят „капиталова адекватност“ за българската банкова система се влоши и през 1995-1996 г. се срина – стана 2-3%. Инфлацията, рисковите активи, необслужваните кредити, ниско платените ЗУНК-ове, експанзията – заради всичко това нищо не можеше да спаси банките и те се сринаха. Няма тотално пазарно стопанство дори и в САЩ.

Правителството казва: „Насърчавайте частния сектор!“ Не казва обаче: „Насърчавайте частния сектор безумно!“ Всъщност общата атмосфера бе по-скоро:

–––––––––––––––––––––––––––

„Не спирайте частния сектор“

–––––––––––––––––––––––––––

Частникът обаче откъде да вземе кредит, откъде да се снабди с валута, за да си осигури суровини? Ще ви разкажа какви неща сме правили – разумни, разбира се, с помощта на банките. По искане на правителството сме давали валутно рефинансиране на няколко държавни банки, за да кредитират група предприятия, примерно от кожухарската индустрия. Даваме на първи, на втори, на трети, за да си внесат суровини. Но по закон парите не получават предприятията, не предприятията отговарят пред БНБ, а банките. Те погасяват пред нас. Правили сме ги тези неща. Всяко правителство искаше пари от Централната банка, в огромния брой случаи ние сме отказвали поради това, че законът не позволява. Когато не можеха да получат пари от БНБ, правителствата са искали пари по някой път от някоя частна банка и са ги получавали. Кой шеф на частна или държавна банка няма да услужи на държавата? А банките не би следвало да се съгласяват, защото отговорността е тяхна. Понякога може да се направи компромис, да се даде малка сума, но не може да се прави винаги. Правителството

–––––––––––––––––––––––––––

може да иска всичко

–––––––––––––––––––––––––––

От гледна точка на кредитори към държавни предприятия и държавни програми Стопанска банка и Минералбанк например бяха по-тежко натоварени и съответно първи влязоха в затруднения. Това го пише в нашите отчети. Не трябваше да се води такава политика – този ще финансираме, този не. Въпреки че официално не е имало политика да се финансира един за сметка на друг.

ДЪЛГЪТ

–––––––––––––––––––––––––––

Чий беше дългът? Дългът беше всъщност на Булбанк – за външния дълг става въпрос, по времето, когато бе сключена спогодбата с Лондонския клуб. Държавата пое върху своя гръб дълга на Булбанк, а за другите банки не постъпи по този начин.

Не би следвало да го поема този дълг, но тогава не можеше да се постъпи другояче, този въпрос не можеше да се уреди по друг начин.

Но както държавата постъпи към Булбанк, така би следвало да постъпи и към Балканбанк, и към „Биохим“, и към Минералбанк, и към всички останали банки. Но държавата не постъпи така. Може да се хвърля вината на едно правителство, но правителствата са пет.

Надеждата на всички тях бе, че банките ще могат да понесат това, което им се случи, но те всъщност не можаха. Затова и се стигна дотук – до съда.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *