По-беден ли е българинът днес?

Мнозина вярват, че днес българинът е по-беден, отколкото в годините на комунизма. Така ли е наистина? Да, по-беден е – но не толкова откъм материални блага, колкото откъм надежди, твърди Бистра Узунова от Deutshe Welle.

Мнозина вярват, че днес българинът е по-беден, отколкото в годините на комунизма. Така ли е наистина? Да, по-беден е – но не толкова откъм материални блага, колкото откъм надежди, твърди Бистра Узунова от Deutshe Welle.

Дали днес българите са по-бедни, отколкото в годините на комунизма? Опити за отговор – колкото щеш, гледни точки – също. Някои се опитват да сравняват несравнимото – например цените на кофичка кисело мляко и типов хляб при социализма и сега. Само че тези хора забравят, че руският нефт се е плащал тогава не с твърда валута, а с домати и грозде. За други отговорът има ясни идеологически очертания в зависимост от партийната принадлежност, а трети го свеждат до академични дискусии за измерването на бедността с неразбираеми за средностатистическия българин понятия като материалната депривация (мярка за лишаване от основни блага – б.а.) и разликите между социален и екзистенц-минимум.

И така: по-беден ли е българинът днес? Не мисля, че отговорът на този въпрос се крие в сравнението на цените за шоколад „Крава“ (преди) и шоколад „Милка“ (днес). Той едва ли се крие и в разбора на данните за броя Мерцедеси на глава от населението. Да не говорим, че по този показател българите като нищо може да се окажат по-напред от германците, например.

Крахът на надеждите

За мен българите са днес по-бедни – но не откъм материални блага, а откъм надежди. Това, че мнозина се смятат днес за по-бедни от преди, се дължи не толкова на носталгията по социализма, колкото на краха на масовите очаквания за онзи приказен „рог на изобилието“, който хората бяха виждали само по филмите или в Кореком. Българите вярваха, че след 1989 година ги очаква свят с гарантирана справедливост, в който не партийният билет и личните връзки определят шансовете за израстване (както беше по социалистическо време).

Светът след 1989-а се оказа обаче друг. Бившите партийни секретари станаха мениджъри, бившите идеологически пропагандатори на социализма – министър-председатели. А онова, което поднесоха на изумения българин, в никакъв случай не отговаряше на очакванията му. Така благосъстоянието в днешна България до голяма степен си остава зависимо от странни фактори – от близостта до управляващата партия или определени олигархически среди.

Излъганите надежди и масовите разочарования от новата действителност, а и новата бедност, осезаема за всеки, който поне веднъж е стъпвал в някое провинциално градче, накараха мнозина да вярват, че преди са живели по-добре. Вярно, преди човек успяваше да си купи банани само ако има връзки със зарзаватчията, но пък можеше да прати детето си в университет, независимо дали е професор или заварчик, можеше да се оперира от херния, без да си плаща допълнително, а и можеше да си позволи да отиде на море, без да трябва да пести цяла година.

Случи се и друго, което никой не очакваше: ножицата между крайно бедни и крайно богати се разтвори почти до безкрай. От данни на Евростат става ясно, че около 50% от българите живеят в риск от бедност (по този показател страната е най-зле в целия ЕС), а 44 на сто от населението търпят остри материални лишения. Според критериите на ЕС, за сериозни материални лишения може да се говори тогава, когато дадено домакинство не може да си позволи най-малко четири от следните неща: плащане на наем; плащане на заем за имот или сметки за комунални услуги; адекватно отопление на дома; неочаквани разходи; храна, включваща месо или риба поне три пъти в седмицата; eдноседмична почивка извън дома; пералня, цветен телевизор, телефон или автомобил. Изброявайки всичко това, се питам дали действителният дял на онези, които търпят материални лишения, не е дори по-висок от 44 на сто?

„Доброто старо време“

Субективното усещане за бедност се превърна за мнозина в съвсем обективна реалност – особено в годините на европейската финансова криза. Тогава и трансферите в евро, изпращани от роднините зад граница, постепенно намаляха, а икономиката на страната потъна още повече. Българинът се огорчи допълнително от факта, че Обединена Европа е явно повече загрижена за спасяването на банките, отколкото за социалната справедливост. Милиарди за богатите, а за бедните – неолиберални нравоучения, казаха си мнозина, и то не само в България.

Впрочем, и в Германия днес има доста хора, които смятат, че преди са живели по-добре. Факт е, че тежестите по реформата на трудовия пазар се носят именно от онези, които са икономически най-слаби. Орязването на редица права на хората на наемния труд се отрази добре на икономиката като цяло, но не и на онези, които са принудени да се вграждат в т.нар. „гъвкави форми на заетост“.

Казано по друг начин: проблеми има колкото щеш и е крайно време българският бизнес и българските политици да се захванат с тяхното решаване. Колкото по-добре се справят с тази задача, толкова по-малко ще е и носталгията по „доброто старо време“.