Проблеми при рефинансирането на банковите активи – II част

Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“ – See more at: http://financebg.com/#!/article/17560

Извадки от книгата „БАНКОВИТЕ КРИЗИ и истината за Агробизнесбанк“

С до­пус­ка­не­то на час­т­ни бан­ки се це­ле­ше не са­мо фор­ми­ра­не­то на допъл­ни­те­лен кре­ди­тен ре­сурс за ико­но­ми­ка­та, но и съз­да­ва­не­то на ус­ло­вия за по­я­вя­ва­не­то на кон­ку­рен­ция меж­ду бан­ки­те с пос­лед­ва­що по­ев­ти­ня­ва­не на кре­ди­та, тъй ка­то сто­пан­с­ки­те бан­ки и преобразувани­те в са­мос­то­я­тел­ни банки бив­ши кло­но­ве на БНБ се нами­ра­ха в дър­жав­на соб­с­т­ве­ност и не се конку­ри­ра­ха как­то в отрасло­в, та­ка и в ре­ги­о­на­лен ас­пект.

Час­т­ни­ят бан­ков сек­тор в Бъл­га­рия въз­ник­на в ус­ло­ви­я­та на ус­ко­ре­но предос­та­вя­не на бан­ко­ви ли­цен­зи, ко­е­то не се пред­хож­да­ше от задъл­бо­че­но про­уч­ва­не на жиз­нес­по­соб­ност­та на съз­да­ва­ни­те финансо­ви ин­с­ти­ту­ти, и при срав­ни­тел­но ни­сък раз­мер на ус­тав­ния ка­пи­тал. За­дъл­жи­тел­на­та ми­ни­мал­на ве­ли­чи­на на соб­с­т­ве­ния ка­пи­тал за бан­ки­те, кан­ди­дат­с­т­ва­ли за бан­ко­ва лицен­зия пре­ди 7 май 1992 год., бе­ше мно­го нис­ка – 50 млн. ле­ва или 1,5 млн. щ.д. При то­ва в ед­на зна­чи­тел­на част от слу­ча­и­те ка­пи­та­лът бе­ше на­ба­вен чрез кредити от дър­жав­ни бан­ки.[1] Въ­ве­де­ни­ят през март 1993 год. Правилник за ка­пи­та­ло­ва­та адек­ват­ност пред­виж­да­ше съществуващите бан­ки да уве­ли­чат ка­пи­та­ла си до но­ва­та задължител­на ве­ли­чи­на от 200 млн. лв (7 млн. щ.д.) за вът­реш­на банко­ва ли­цен­зия и от 500 млн. лв (17 млн. щ.д.) за пъл­на ли­цен­зия в про­дъл­же­ние на це­ли две го­ди­ни, до март 1995 год., ко­е­то не стимули­ра­ше ук­реп­ва­не­то на ка­пи­та­ло­ва­та им ба­за. Ли­цен­зи­ра­не­то на нови бан­ки се раз­г­леж­да­ше ка­то част от по­ли­ти­ка­та на фи­нан­со­ва либерализация. По та­къв на­чин се до­пус­на въз­ник­ва­не­то на множество относи­тел­но сла­бо ка­пи­та­ли­зи­ра­ни бан­ки, ко­и­то в началния пе­ри­од на сво­е­то съ­щес­т­ву­ва­не на­со­чи­ха сво­я­та дей­ност пре­ди всич­ко към за­до­во­ля­ва­не­то на фи­нан­со­ви­те пот­реб­нос­ти на техни­те уч­ре­ди­те­ли (юри­ди­чес­ки и фи­зи­чес­ки ли­ца).[2] От дру­га страна е не­об­хо­ди­мо да се под­чер­тае, че ед­на евен­ту­ал­но по-ви­со­ка за­дъл­жи­тел­на ве­ли­чи­на на соб­с­т­ве­ния ка­пи­тал би нап­ра­вила учредява­не­то на бан­ки от фи­зи­чес­ки ли­ца прак­ти­чес­ки не­въз­мож­но.

За не­дос­та­тъч­на­та ка­пи­та­ли­за­ция на бан­ки­те и фор­ми­ра­не­то на необходи­ми­те про­ви­зии при пре­дос­та­вя­не­то на кре­ди­ти в ус­ло­ви­я­та на промен­ли­ва, нес­та­бил­на мак­ро­и­ко­но­ми­чес­ка сре­да изиг­ра ро­ля и тяхна­та нис­ка рен­та­бил­ност. До­ка­то в ус­ло­ви­я­та на ви­сок лих­вен дифе­рен­ци­ал по лево­ви­те и ва­лут­ни­те де­по­зи­ти и прев­ръ­ща­не­то на ва­лут­на­та на­лич­ност в лево­ва бан­ки­те мо­же­ха да ре­а­ли­зи­рат относител­но ви­со­ки пе­чал­би от операции на ва­лут­ния па­зар, то със сви­ва­не­то на кре­ди­ти­ра­не­то и нарастването на раз­хо­ди­те по рефинанси­ра­не­то в ус­ло­ви­я­та на из­тег­ля­не на ле­во­ви­те и ва­лут­ни­те де­по­зи­ти въз­мож­нос­ти­те за фор­ми­ра­не на пе­чал­ба и за уве­ли­ча­ва­не на соб­с­т­ве­ния ка­пи­тал на прак­ти­ка из­чез­на­ха.

В дър­жав­ни­те бан­ки проб­ле­мът за рен­та­бил­ност­та се ус­лож­ня­ва­ше и от пос­лед­с­т­ви­я­та на За­ко­на за уреж­да­не на не­об­с­луж­ва­ни­те кре­ди­ти. С облигаци­и­те по ЗУНК бя­ха пок­ри­ти нат­ру­па­ни­те лих­ви по преструкту­ри­ра­ни­те кре­ди­ти до юни 1993 год. Ос­та­на­ли­те нат­ру­па­ни лих­ви тряб­ва­ше да се по­е­мат от бан­ки­те. Ос­вен то­ва об­ли­га­ци­и­те по ЗУНК не мо­же­ха да се из­пол­з­ват ефектив­но при ре­фи­нан­си­ра­не­то на бан­ки­те. Лом­бар­д­ни­те кре­ди­ти от БНБ отчи­та­ха пър­во­на­чал­но са­мо 70% от тех­ния но­ми­нал, а впос­лед­с­т­вие са­мо 40%. Всич­ко то­ва до­ве­де до до­пъл­ни­тел­но на­ма­ля­ва­не на пе­чал­ба­та на държав­ни­те бан­ки и огра­ни­чи въз­мож­нос­ти­те им чрез от­чис­ле­ния от печалбата да ук­ре­пят сво­я­та ка­пи­та­ло­ва ба­за и да фор­ми­рат дос­та­тъч­ни прови­зии за новоот­пус­на­ти­те кре­ди­ти.

За­гу­би­те в бан­ко­вия сек­тор на­рас­т­ват от 9,5 млрд. лв. през 1994 год. на 29 млрд. лв. през 1995 год., ко­е­то пред­с­тав­ля­ва съ­от­вет­но 1,8% и 3,3 % от БВП. При то­ва от­но­си­тел­ни­ят дял на бан­ки­те от пър­ва гру­па (дър­жав­ни­те бан­ки) в за­гу­би­те на це­лия бан­ков сек­тор въз­ли­за на 70% през 1994 год. и 73% през 1995 год. До­ка­то от­но­си­тел­ни­ят дял на бан­ки­те от вто­ра гру­па в су­ма­та на акти­ви­те на бан­ко­вия сек­тор е 26,62%, тех­ни­ят от­но­си­те­лен дял в за­гу­би­те е 27%. Те­зи дан­ни опро­вер­га­ват ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­но­то мне­ние, че ед­ва ли не са­мо час­т­ни­те бан­ки са ге­не­ри­ра­ли за­гу­би­те в бан­ко­ва­та система, един аргу­мент за лик­ви­да­ци­я­та на час­т­ни­те бан­ки, кой­то ши­ро­ко се из­пол­з­ва­ше и про­дъл­жа­ва да се из­пол­з­ва в об­щес­т­ве­на­та дис­ку­сия по въп­ро­са за бан­ко­ва­та кри­за през 1996 год.

Ре­це­си­я­та, нас­тъ­пи­ла в ико­но­ми­ка­та на Бъл­га­рия след 1989 год. и продъл­жи­ла до 1993 год., как­то и съ­път­с­т­­ва­ща­та фи­нан­со­ва либерали­за­ция и ви­со­ка ин­ф­ла­ция до­ве­доха до ряз­ко сък­ра­ща­ва­не на ре­ал­ни­те до­хо­ди на насе­ле­ни­е­то и кво­та­та на спес­тов­ност. Последвало­то обез­це­ня­ва­не на ле­ва и кри­за­та на до­ве­рие към банкова­та сис­те­ма под­тик­ва­ше на­се­ле­ни­е­то да обръща сво­я­та ле­во­ва лик­вид­ност във ва­лут­на из­вън рам­ки­те на бан­ко­ва­та сис­те­ма, лишавай­ки я по то­зи на­чин от най-важ­ния из­точ­ник на рефинансиране.

Ко­га­то лих­ве­ни­те про­цен­ти за кре­ди­ти в на­ци­о­нал­на ва­лу­та са ви­со­ки, как­то кли­ен­ти­те на бан­ки­те, та­ка и са­ми­те бан­ки са за­ин­те­ре­су­ва­ни от рефинан­си­ра­не в чуж­да ва­лу­та. При то­ва от­к­ри­ти­те ва­лут­ни по­зи­ции на банките не бя­ха хе­д­жи­ра­ни не по­ра­ди то­ва, че ня­кои от българските бан­ке­ри не поз­на­ва­ха ин­с­т­ру­мен­ти­те за ог­ра­ни­ча­ва­не на ва­лут­ния риск, а по­ра­ди то­ва, че ня­ма­ше нор­ма­тив­но-прав­на уред­ба за при­ла­га­не­то им, как­то и сла­ба­та връз­ка с меж­ду­на­род­ни­те финансо­ви па­за­ри.

Очаквайте продължение…

[1] Създаването на банки със заемни средства не е български феномен, както това се представя в средствата за масова информация. Така например, чрез заеми от държавни банки възникват повечето от частните банки в Хърватска. По-интересното в случая е, че едва през 1998 год. тази практика беше забранена с изменението на банковия закон. Колкото и стремително да протече първоначалното натрупване на капитала през първите години на прехода в Централна и Източна Европа, едва ли има случаи на създаването на частни банки с реализирани от стопанска дейност печалби.

[2] Тук следва да се подчертае, че предоставянето на кредити на свързани лица е не само следствие на участие на свързани лица в капитала на банката, но то се дължи и на предпочитанието на банките да работят с клиенти, чийто рисков профил може значително по-лесно да се оцени в резултат на наличието на повече достъпна информация, отколкото на клиенти без кредитно досие. Предоставянето на кредити на свързани лица е типично явление за повечето банки в началото на прехода към пазарна икономика във всички бивши социалистически страни.