Продажбата на банковите активи в посткомунистическите страни на западни банки се оказа национално безотговорно решение

С решението за отваряне на националните банкови пазари за потентния западен капитал политическият елит целеше да се избегне повторение на т.н. трансформационни банкови кризи, сполетели икономиките на почти всички посткомунистически страни в началото и средата на 90-те години на миналия век. На пръв поглед като че ли целта беше постигната. Но това не е съвсем така. Първо, дъщерните банки на западните банкови концерни се превърнаха в канал за проникване на банкови и финансови кризи отвън, както това много нагледно се прояви по време на банковата криза. Фактическото прекратяване на функционирането на междубанковия пазар след банкрута на Lehman Brothers доведе до сериозни проблеми на банките по отношение на тяхното рефинансиране. Това от своя страна предизвика прехвърляне на значителна по обем ликвидност от Централна и Източна в Западна Европа, което не можа да се преодолее дори и след влизането на „Виенската инициатива” в сила. Свободната ликвидност от Централна и Източна Европа беше използвана за подобряване на ликвидността на банките-майки, а не за кредитиране на фирмите. Посткомунистическите страни се оказаха автоматично част от скачени съдове, без да имат възможност да оказват каквото и да е въздействие върху банковия сектор. Второ, с пълното пренебрегване на необходимостта от формиране на национален капитал, и преди всичко в сферата на финансите, националните икономики бяха направени напълно зависими от кредитната дейност на западните банки. Нито една западна банка в Централна и Източна Европа не преследва целта да задоволи търсенето на кредити, а постигането на определена възвращаемост на инвестирания капитал. Парадоксално, но факт е, че в нито една западна европейска страна банковият сектор не е доминиран от чужд капитал, както това стана в Централна и Източна Европа. Ако се погледне структурата на собствеността на повечето банки в Западна Европа не може да не направи впечатление сериозното акционерно участие на индустриалния капитал. Нито един от застъпниците за продажбата на банковите активи в посткомунистическите страни на западните банки и досега не може да представи сериозни аргументи за пълното отсъствие на национален индустриален капитал в банковия сектор. Трето, западните банки в Централна и Източна Европа в стремежа си да избегнат валутния риск предлагаха масово кредити в чуждестранна валута /швейцарски франк, японска йена, евро, долар/. В резултат на обезценяване на националните валути се стигна не само до необслужване на голяма част от кредитите, което се отразява драматично върху балансите на банките, но превърна милиони кредитополучатели /частни лица и фирми/ в длъжници и по този начин ги отстрани от икономическия живот, което в крайна сметка в резултат на намаленото потребление и липса на инвестиции спъва икономическия растеж.