Реиндустриализация на българската икономика – за и против
В световен аспект, през послед-ните години в САЩ и Великобритания има признаци на реиндустриализация поради девалвиране на валутите им чрез монетарни стимули. По този начин се увеличават инвестициите и се създават предпоставки за иновации, развойни дейности и изграждане на нови производствени мощности.
В Еврозоната обаче подобен подход е практически невъзможен, просто поради липсата на национални валути. В страните от нея се наблюдава т. нар. вътрешно обезценяване, което се проявява във висока безработица /в Испания от почти 25 %, Гърция – около 20 ÷ 22 %; за сравнение в България е 11÷12 %/; понижаване на реалните доходи и по-голяма инфлация. По-слабата активност в технологичните иновации, заедно с липсата на възможности за валутна девалвация, намалява значително конкурентоспособността на тези страни и особено на изпитващите понастоящем огромни дългови и финансови проблеми Испания, Италия, Гърция, Португалия, Кипър. В крайна сметка, споменатите фактори ускоряват деиндустриализацията на съответните икономики, като безспорно влияние в това отношение оказва и конкуренцията от т. нар. развиващи се страни, в т. ч. и тези от ЦИЕ.
През 2008 г. Франция инициира програма за реиндустриализация на стойност от 200 млн. евро. Целта на всеки подобен процес е да се създадат нови работни места и да нарасне индустриалното производство.
Реиндустриализация в България. Възможности за осъществяването ú.
Трудности и специфични особености на страната
Според Българската стопанска камара, както и според повечето икономически анализатори и представители на бизнес средите, в страната има недостиг на инженери и техници. Това е безспорен факт, който е логична последица от демократичните промени в края на м. в. Една от най-характерните особености на отворените икономи-чески системи обаче, каквато е и българската понастоящем, е тяхната динамика. В този аспект, липсата на подготвени кадри не е особен проблем. Такива има както сред големия брой български емигранти, така и в много от развитите в технологично отношение страни. Без съмнение, такива са вече Китай, Индия, Южна Корея, Пакистан, ОАЕ, както и страните от бившия Съветски съюз като Украйна, Литва, Латвия, Естония и др.
За един конкретен и доста „благодатен” от гледна точка на реиндустриализацията сектор като този на химическата промишленост, в страната все още има подходяща технологична база, макар че голяма част от нея да е вече амортизирана и почти не се използва. Основна суровина за този промишлен отрасъл е суровият нефт, какъвто за съжаление не се намира в нашите земи и крайморски шелф. Но нефт няма и в много от развитите страни, а в България функционира най-голямата рафинерия на Балканите. Като допълнителен аргумент за тази теза – в съседна Румъния има достатъчно залежи и запаси от петрол. От този аспект вместо да се извършва внос на голям брой индустриални стоки, произведени чрез преработването на нефта, значително по-изгодно би било да се внасят по-големи количества суров петрол, които да се преработват в страната. Макар че нормите на печалба за подобен процес биха били по-малки, отколкото в страните производителки на нефт, това би имало значителен икономически ефект, в сравнение с вноса на многобройните и различни петролни суровини, продукти и стоки. В този аспект, евентуално подобно преструктуриране на вноса на страната би могло да се окаже печеливша стратегия за нейната реиндустриализацията. От друга страна, сравнително голям дял от химическата промишленост на България заемат каучуко- и пластмасопреработващите фирми. Техните основни суровинни източници също са производни на нефта.
. Повечето от тях не са сред големите компании на българския капиталов пазар, а са средни и малки предприятия, имащи потенциал за развитие и възможности за по-големи печалби при използването на по-евтини материали, произведе-ни в страната. Основната идея в този ред на мисли е, че чрез внасянето и преработването на повече нефт, в страната ще остава по-голяма част от добавената стойност и ще се разшири асортимента на произвежданите стоки.
Подобна идея вероятно ще има и много противници, защото каквито и системи за пречистване да се използват, химическата индустрия си остава основен фактор за замърсяването на околната среда. При евентуални бъдещи дискусии, спорове или решения относно разглежданата възможност, водещ и от първостепенно значение би трябвало да е очакваният икономически ефект. В това отношение изключително полезни биха били, ако изобщо се направят, разбира се, предварителни анализи и проучвания, даващи отговори на въпросите: Доколко е изгодно да се развива или акцентира върху химическата индустрия на страната?; До каква степен това ще се отрази на други икономически отрасли като тези на туризма, селското стопанство и транспорта?; Каква ще бъде печалбата или загубата за страната, измерена в реални числени стойности /като пари или % от БВП/, при подобни реиндустриализация и преструктуриране на вноса? В този аспект е естествено, логично и без съмнение, че мнението ми е повече от субективно, но нефтената и свързаните с нея индустрии нямат сезонен характер като туризма и селското стопанство. А и страната ни не е толкова малка, за да не могат в нея да се развиват едновременно споменатите икономически направления.
Като че ли точно тук е мястото да спомена един факт, който често е подминаван, пренебрегван или неправилно интерпретиран от други автори и анализатори. както и да се опитам да „оборя” една многократно лансирана теза, най-вече от политици, икономисти и журналисти. Доста разпространено, но невярно е мнението, че България е малка страна. В световен аспект – да, това може и да е така, но в регионален – категорично не мога да се съглася с подобно твърдение. Според актуални данни, след настъпилите през последните две декади промени в държавните граници на европейски страни като тези на бившите Югославия и Чехословакия, и въпреки неблагоприятните демографски явления в страната, България категорично се намира в групата на средно големите европейски страни. Това е валидно както в териториален, така и в популационен аспект.
В заключение, в България има доста и добре подготвени специалисти и технолози в областта на химическата индустрия, които по една или друга причина не работят това, което знаят, умеят и могат. Освен това, познавам поне около 60 ÷ 70 български инженери и специалисти в областта на полимерите, органичния синтез и горивата, които работят в реномирани фирми и университети на страни като Германия, Франция, Словакия, Великобритания, САЩ, ЮАР, ОАЕ, Австралия и др. От своя страна, всеки от тях познава поне по още 1÷2 свои колеги, които биха работили в страната при адекватни възнаграждения. Далеч съм от представата, разбира се, че ще бъдат привлечени най-добрите специалисти, но такива с близък до техния професионализъм има в азиатските страни, в страните от бившия Съветски съюз и т. н. Непроменящите се условия за правене на успешен бизнес във всяка област и по всяко време си остават наличието на капитал и професионализъм, което ми дава повод за оптимизъм, че е възможна рентабилна реиндустирализация на страната./
Логично е, че регионите в България, които са подходящи, със своите инфраструктура, традиции, потенциал и възможности, за „възраждане” на нефто-химическата индустрия в страната, са Русе, Плевен и Бургас.
¦ Осигуряване на пари за иновации – от европейските фондове;
¦ Сравнително малък вътрешен пазар;
¦ Голяма и неефективно работеща държавна администрация.
Реиндустриализацията в контекста на останалия свят
В съвременния свят се говори за и се извършва глобално разделение на труда. В развитите страни се концентрират своеобразни „концерни на мисълта” – за знания, наука, модерни технологии, а производствата им все повече се и ще се преместват/изнасят в развиващите се страни. Това също е благоприятен фактор за реиндустриализацията на българската икономика, която обаче ще трябва да се конкурира в това отношение с други страни от света и региона. Според мен, реиндустриализацията на страната е без-алтернативна възможност, но в теоретичен аспект, за да се осъществи, т. е. за да има ново и подходящо структуриране на индустрията, е необходим адекватен икономически модел.
Колкото и голям привърженик да съм на принципа за „по-малко държава в икономиката”, обективно погледнато, реиндустриализацията е практически невъзможна без участието на съответните държавни структури като МИЕТ, АНМСП, АЧИ и др. Още повече, че тя има и съществен социален ефект.
В по-глобален аспект, ролята на държавата е безспорна, поради факта, че България е част от световната икономика. Светът, в който живеем е доста сложен, като в него доминират различни тенденции. Те са в непрекъсната конкуренция, а най-важните от тях биха могли да се обобщят по следния начин:
х Излизане от глобалната криза; нереалистични очаквания за настъпваща рецесия в САЩ и рязко отслабване на долара; ръст на техния БВП през 2011 г. от над 2,2 % и прогнози за аналогичното му и продължаващо нарастване през 2012 г.;
х Кризата в Европа е наистина много сериозна, но тя едва ли ще доведе до съществено разпадане на ЕС и на еврозоната; Многобройните прогнози за тяхното бъдеще ме „изкушават” да дам и своя принос в това отношение: броят на страните в ЕС ще се увеличи, а на тези от еврозоната ще намалее. При това, вероятността за подобно развитие е 50 % . В сериозен аспект, единната европейска валута ще се обезцени значително. Основание за това ми дава приблизителната представа за големината на фалиращите национални европейски икономики. Като брой и БВП, те представляват около 1/4, че дори и 2/7 от икономиката на стария континент. Опитвайки се да гледам оптимистично на тази реалност, ще прогнозирам обезценяване на еврото с около 20 % за период от около 1 г.
х Образуване на наднационални интеграционни структури;
Азиатските икономики и тези в страните от Близкия изток стават все по-значим фактор в световната икономика и респективно политика. Те са особено важни за региона на България и югоизточна Европа, където вече има доста масирано присъствие на капитали в индустрията и туризма.
За да има страната ни възходящо развитие, в хармония със световните тенденции, е необходима нова и подходяща индустриализация на икономиката, с предварително определени параметри като основни сектори и отрасли; ръст на БВП, и т. н. За да се осигурят необходимите конкурентоспособност, икономически растеж и просперитет на страната са важни както селското стопанство и неговите подсектори, така и иновациите и обновяването на националната икономика. В условията на глобална промяна на технологиите и от гл. т. на участието на страната ни в европейската интеграция, икономиката ни може да бъде конкурентоспособна, само ако има разработена и се прилага специфична концепция за обществена подкрепа на обновяването. И тя трябва да се използва при определянето на политиката на органите на държавното управление, на бизнеса у нас и в чужбина, на нетърговските организации, функциониращи като центрове за трансфер на знания и т.н.
Състояние на индустрията в България в началото на 21 в. Наследство от 90-те г. на м. в.
ОСТАНА ЛИ ИКОНОМИЧЕСКА БАЗА ЗА НАЦИОНАЛНО СЪЩЕСТВУВАНЕ?
В годините след 1989-а, управляващите страната политици изключително рядко обръщаха внимание на нейните реални икономически проблеми. Все пак, беше извършена промяна в основната форма на собственост. С всичките слабости и противоречия на този процес, чрез него се постави началото на новото икономическо развитие на България. Темата за тогавашната приватизацията продължава да бъде дискусионна, актуална и обсъждана в медиите и сред обикновените хора. Рискувайки да бъда „обвинен” в политически пристрастия, е необходимо да отбележа все пак, че в практически фалиралата българска държава в средата на последното десетилетие на миналия век, това беше единствената правилна възможност. Оттам насетне, всеки може да има противоположно на моето мнение, да харесва или не определен политик или политическа организация, да остане да живее тук или да емигрира, да определя самостоятелно както живота, така и мирогледа си. Понастоящем обаче, е важно да се акцентира върху проблемите на страната, върху възможностите за нейното развитие след края на глобалните финансова криза и икономическа рецесия. В този аспект, световната глобализация налага някои съществени промени, засягащи повечето от европейските страни. За България са характерни следните особености:
ü огромни демографски проблеми;
ü липса на местни течни горива, природен газ и суровини за индустрията;
ü остаряла и амортизирана материална и техническа база;
ü възможности за развитие, базиращи се на евтина работна ръка и износ на ограничен и сравнително малък брой стоки;
ü липса на национална стратегия за излизане от кризата;
ü финансова стабилност и национална валута, фиксирана към единната европейска такава.
От тези особености на страната произлизат и други, определящи типа на нейната икономиката в началото на 21 в. Според мен, България се намира в етап на значително преструктуриране, както фундаментално икономическо, така и отраслово. Много от съществувалите големи и предимно химически комбинати, предприятия и фирми вече не функционират. Списъкът е дълъг, но все пак да изброя някои от тях: Кремиковци АД, Химко АД, Текстилен комбинат „Вратица” АД, Целулозно–хартиен завод „Мизия” АД, както и редица други – чугунолеярни, машиностроителни заводи и т. н.;
Това е неоспорим факт, а причините за него биха могли да се обсъждат и дискутират от всеки, който желае. Мнението ми е, че щом са били неефективни, губещи или субсидирани от държавата, те е трябвало да фалират. Без съмнение, за много от хората, работили в тях, това е било свързано с отрицателни емоции, загуба на работа, понижаване на жизнения им стандарт и т. н., но по-добре е да фалират предприятия, да останат без работа дори и десетки хиляди хора, отколкото всички, които работят в държавата да получават заплати от порядъка на 10 USD / месец. С подобен „стандарт” страната ни би трябвало дори и да не е в групата на развиващите се държави. В този аспект, основните процеси, промени и явления в България през последните 20÷30 г. бяха напълно естествени и обусловени от нормалната икономическа логика, въпреки опитите на политиците да влияят на тези процеси поради реални или имагинерни социални или други тясно партийни съображения.
.Световната финансова криза от 2007÷2010 г. даде възможност на българската общественост, в т. ч. и на политиците в страната, да покажат, че разбират смисъла на случващото се; докажат правотата си за стратегическата политика на прехода, а именно, че: Ø шоковата икономическа доктрина в крайна сметка е шок срещу огромното мнозинство; Ø приватизацията, ако не е съпроводена с критерии за отговорно поведение на новите собственици, не създава ефективни икономически единици, а води до декапитализация; Ø концесионирането и арендоването на публичните имущество и услуги предполагат адекватна социално-икономическа защита за потребителите на тези услуги, и т. н. Успехът е функция на това дали държавата успява да предефинира политическия си курс и социалноикономическата си доктрина, дали дискутира по нов начин за националните си и глобални проблеми. Ето защо, един от най-съществените въпроси е: „Разбраха ли българските общество и политически сили какво всъщност се случва – в България, в Европа и в нашия свят след 2008 г.?”;
В началото на м. г. мултимилиардерът Д. Сорос заяви, че: „уличните бунтове (в контекста на кризата) в американските градове са неизбежни”. Може да ги има, може и да не избухнат, но през 2012, светът вече е друг – по-различен от предходната епоха на „Вашингтонския консенсус”. Промените са особено актуални на Стария континент, където вече имаше бунтове и демонстрации – във Великобритания, Гърция, Испания. Кризата засегна най-вече икономически по-слабите региони в европейските периферии – преди всичко в южната част на Европа, от Португалия, Испания до Гърция, градове и села „затъват” в социална криза.
И едно малко пояснение: Социалните кризи са по-продължителни и тежки от финансовите. Сегашната южноевропейска социална криза е част от цената за „справянето” с икономическата криза по рецептите на глобалния финансов елит. Тежестите на кризата се експортират – от центъра на света към неговите периферии. Необходимостта от бюджетна стабилност е безспорна, но ограничаването само до нея означава изоставяне на проблема за социалната стабилност. Обратното води до резултата: „уравновесените бюджети изяждат хората”. В крайна сметка, общото правило, че за всички икономически неблагополучия плащат бедните, остана вярно, но с едно ново и принципно допълнение – този път плаща и „средната класа”.;
Второто десетилетие на 21 в. няма да е по-лесно за Европа, а сред основните причини за това са преместването на икономическия център на света на Изток и изчерпването на възможностите западноевропейците да живеят „на заем от синовете и внуците си”, т. е. да прехвърлят днешните си дългове на утрешните поколения./ Свързано с представата, че Западна Европа ще се развива като едно голямо банково сити, обитавано от спекуланти, които печелят милиони, някак си „от въздуха”/.
Последната криза беше криза на свръхфинансирането на икономическите системи и всяка антикризисна политика предполага мерки за възстановяването на по-продуктивни съотношения между „реалния” и финансовия сектори на икономиката, като отчита, разбира се, принципната необходимост и от двата. По чужди съвети и наша “експертиза”, България извърши радикална “деиндустриализация” и частична “деаграризация”.
През последните две декади има социалноикономически процеси, които поставят под въпрос икономическата база за националното съществуване на българския народ. От тази гледна точка същността на неолибералната доктрина не е абстрактен или теоретичен въпрос. Той е свързан с екзистенциалните шансове на обикновения човек – европеец, американец или българин. Тази доктрина не е отрицание на пазарната икономика, а на една нейна екстремистка версия, чиито застъпници обаче, доминират и в днешното българско медийно пространство. Съществуват предположения, че социалната криза ще става все по-значим и детерминиращ фактор в политическото развитие на страната. В страни като нашата, моделът на прехода породи колосално, неевропейско, “латиноамерикански тип” социално неравенство. Проблемът на България не е в това, че 35 % от хората в нея са фактически бедни, а че 75 % от тях са обеднели и за тях няма национална житейска перспектива. Неравенството в България „убива” свободната инициатива. Информационната дискриминация, в мащабите, в които се разгръща, е голямата заплаха за българската демокрация. Съотношението между доходите на “най-богатите 10 %” и “най-бедните 10 %” у нас е по-голямо, отколкото в която и да било западно европейска държава, т. е. социалните различия у нас са много по-осезаеми. За хората в България този икономически курс вещае не просто бедност до гроб за сегашните работещи, но и за следващото поколение. Неевропейското неравенство е основен инструмент нацията да бъде държана в безропотно подчинение. Социалното неравенство има способността да се самовъзпроизвежда – „бедността ражда бедност”. Най-същественият и видим резултат от кризата /особено в САЩ и Европа/ обаче, е обедняването на доскорошната средна класа. Западноевропейската и американската средна класи през цялата втора половина на 20 в. бяха обект на завист. Понастоящем точно те, а още по-точно – значителна част от тях, са в социален стрес. Според статистически данни, средното намаление на спестяванията и доходите на семействата в САЩ е почти 50 %.
Разбирането за необходимостта от реиндустриализация на страната, осъществена на съвременна, нова технологична основа, е същността за нейния бъдещ икономи-чески просперитет. Неравенството в днешна България е наистина значително и най-малкото, което може да се направи, е институциите да осигурят „равен достъп на всички до работа, образование, услуги, здравни грижи, култура и спорт”.
В заключение: понастоящем е необходимо общо национално съгласие за обединяване на нацията, на базата на алтернативна социално-икономическа концепция, безусловно пазарна, но не и фундаментална, за елиминиране на съществуващите в икономиката значителни дисбаланси, както и за изработването на национална доктрина за реиндустриализация на промишлеността.
д-р инж.-химик Тихомир Цанов