Сирачеството на нашите бащи и майки

“Нападнаха 87-годишен за 5 лева” – из новините на в. “24 часа”
Детството ми мина сред обичливи роднини и в общност, в която всички почитаха възрастните. Спомените ми са от времето, в което баба ми Мичка, която наричахме „мама”, бе удостоявана с големи грижи и внимание от целия род, пък и от цялото село – въпреки че получаваше 20 лева пенсия. С нея си и умря в края на 1989 година. Днес повечето български пенсионери са бедни като нея – но на никой не му идва наум, че отвъд непрекъснатите политически спекулации и популистки надцаквания с размера на пенсиите, възрастните хора в България имат потребност от поне още няколко измерения в залеза на дните си.
Ясно е, че разпадът на патриархалния свят е настъпил, при това още от времето, когато Елин Пелин пише знаменитата си повест “Земя” през 1928 година. Но у нас, след поредица от социални експерименти, май и модерният свят все още не е дошъл. Защото се предполага, че в него хората със заслуги и приноси, с опит и знания заслужават поне спокойни старини.
Свикнахме ли със злото?
 

Самота, бедност и тъга
Тук няма да говоря за размера на пенсиите, защото всичко е ясно – съществува таван от 700 лева, но и достигналите този таван едва свързват краищата, а за мнозина мизерията просто е всекидневие. Несправедливостта с отдавна изхарчените пенсионни фондове едва ли ще се поправи. Тягостната мъка по попилените заради поминъци и реализации в чужбина – също. Няма да говоря и за непосилието на оцеляването с хлебец и кисело мляко, а за сирачеството на нашите бащи и майчици, за жестоката им изоставеност извън борда на елементарната сигурност, за забравата им насред агресивната ни и ожесточена действителност в обезлюдените почти села и смразяващите самоти на градските панелни джунгли.
Свикнахме с новините за убити и изнасилени старици, за нападнати и потрошени от бой възрастни мъже, което означава не просто, че сме свикнали със злото, а че сме го отгледали във времето: толкова голямо, силно и жилаво, та да избута от главите дори досещането за ценността на човешкия живот.
Но да сваля патосите в конкретността на някой и друг пример: всеки ден почти в отсрещната къща през улицата чувам или ставам случаен свидетел от балкона на дивашките и зверски почти скандали, които един внук организира на баба си и дядо си за пари. Възрастните хора едва стискат душата си зад зъбите, къщата им плаче за ремонт, коминът на покрива е толкова килнат, че всеки следващ вятър може да го събори.
Момчето, което помня като нелошо дете от кварталната градинка, сега прилича на завършен бандит: иска, иска и иска, ту е пиян и агресивен, ту надрусан и още по-агресивен. Една вечер го срещнах и го попитах не работи ли вече, а той се изсмя, отговаряйки ми, че не е луд да блъска за 400-500 лева, правил готини удари при Маргините, но откакто арестували единия брат, а другият се покрил, му писнало и затова сега „юди старците за мангизи”. Тях не ги познавам, но винаги ме поразява възрастния мъж, когото често срещам на трамвайната спирка, винаги облечен в костюм, спретнат, изгладен, излъчва някакво отчаяно достойнство. Разбрах, че е бил строителен инженер, а съпругата му – учителка.
Как се стигна дотук?
 

Фрагмент от българската есен
В трамвая се случва да е още по-тягостно: сякаш самият залез се е качил и пътува още в девет заранта. Всякакъв възрастен народ, добре или зле пременен, сговорчив и споделящ, заядлив и поучаващ, носталгичен и огорчен, гъстота от унили човешки съдби и горчива умора. Случва се дори да няма кой да отстъпи място на поредния пътник с бастун.
Тогава се питам накъде пътува предизборна България: кои партии, новосъздаващи се коалиции и гръмогласни политически викачи биха се съсредоточили върху гореописаната картина, биха я взели присърце и разведрили в програмните си документи с конкретни решения? Питам се и къде са достъпните социални домове и кой ги “пропусна” през годините – църквата, благотворителният порив на новобогаташите, социалните служби в държавата? Как се стигна дотук да създадем една застрашително хищническа среда за най-безпомощните членове на обществото си: старите хора и децата? Как да започнем с търпеливи и всекидневни усилия да преобръщаме налаганата тихомълком негативна нагласа към възрастните, пренебрегвайки и техните знания, и техния опит, и техния достоен живот най-вече? Струва ми се, че е много по-важно да се замислим над всички тези въпроси, вместо да се съсредоточаваме върху поредната Доганова изцепка…

 Мирела  Иванова, Дойче веле

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *