Социалната държава е най-големият провал на Гордън Браун

The Daily Telegraph

Кой е казал следното: „Развитието на нисша класа, в която хората са откъснати от основния социален живот и често пъти са заобиколени от бедност, черна икономика, престъпност и семейна нестабилност, е морално и икономическо зло“? Тони Блеър изрече това през 1996 г., когато като лидер на опозицията посети Сингапур, за да се запознае със състоянието на отговорното общество в страната и в опит да убеди британците, че се отнася сериозно към обещанието си да реформира социалната държава.
На кого са тези думи? „Социалният срив в най-мизерстващите ни общности създава благотворна среда за престъпността. Семейният разпад е толкова тежък, че много младежи израстват без капчица стабилност в живота си и представа за семейството като център на възпитание.“ Това изказване направи вътрешният министър в сянка Крис Грейлинг във вторник в реч, която сравни социалния срив в части от Великобритания с пресъздадения в американския телевизионен сериал „Наркомрежа“.

Като щрауса в пясъка

Какво се случи за изминалите 13 години и дали следващите 13 ще са по-добри?
Тереза Мей, говорител на консерваторите по въпросите на социалното подпомагане, подчерта данните, според които милиони хора в трудоспособна възраст са зависими от държавните помощи, без особен стимул да си потърсят работа и експлоатират система, която насърчава безпомощността. „Лейбъристите издигнаха стена между работещите и безработните и се надяват, че провалът им ще остане незабелязан“, заяви тя. Анализът на торите удря право в целта, точно както този на Блеър през 90-те години. Знаем какво не е наред и в общи линии знаем какво трябва да се направи. Големият въпрос е дали някой притежава политическата воля да промени нещата. Ако торите са решени да го направят, трябва да се поучат от най-големия провал сред политиките на лейбъристите.
Грешката на Блеър през 1997 г. бе да повери почти целия контрол върху социалната политика на тогавашния финансов министър Гордън Браун, който бързо създаде работна група в областта на данъчното облагане и помощите. Целта бе „да се рационализира и модернизира системата, така че да изпълни задачите за въвеждане на работни стимули, ограничаване на бедността и зависимостта от социалното подпомагане и заздравяване на обществения и семейния живот“.
Тогавашният социален министър Хариет Харман заяви: „Решени сме да се борим със скандалната статистика, според която всяко пето семейство в трудоспособна възраст е безработно. Трудът е най-добрата форма на подпомагане за тези хора. Ще проучим възможността данъчната и социалната система да действат като стимули за търсене на заетост. Стремежът ни е да премахнем бариерите, които държат хората извън трудовия пазар и на помощи.“
Браун се възприемаше като човек с една класа над обикновения финансов министър. Желанието му бе да се превърне в реформатор от типа на Лойд Джордж и голямата му идея бе данъчният кредит. Браун бе решен да наложи тези си планове въпреки съвсем различния стил на работа, инициирана в социалното министерство от Франк Фийлд, тогавашния министър на социалната реформа. Още с влизането си в правителството Фийлд бе готов с редица идеи – отмяна на проверката на финансовото състояние, премахване на данъците за хората с ниски заплати и създаването на индивидуални социални фондове, допълвани от спестовни планове, в които влизат вноски към осигурителния институт или данъчни облекчения. Фийлд не е бил наясно с работата във финансовото министерство до самото си отстраняване.

Заиграване със системата

„Научавах за мерките от пресата, разказва впоследствие той. Браун и Блеър говореха за премахване на детската бедност в идните 20 години, без изобщо да ме попитат дали е изпълнимо. Не ми бе позволено да се запозная с документацията. Така работи Гордън. Колкото по-силно ограничаваш достъпа до информация, толкова по-малка е вероятността някой да каже: „Чакай малко, това ще сработи ли?“ Нали това е целта на дискусиите с колегите? Интересуваше го нещата да се задвижат, а не да се вкарат повече пари в ръцете на бедните хора, средствата да бъдат насочени правилно и да се пестят разходите на данъкоплатците.“
Проблемите бяха усложнени от безкрайното и почти натрапчиво заиграване със системата. От 1999 г. правителството в лицето на финансовото министерство отмени семейния кредит, въведе данъчния кредит за работещи семейства, както и такъв за хора с физически увреждания, после данъчен кредит за детска грижа и такъв за заетост. Следващата стъпка бе да се премахнат данъчните облекчения за женените двойки, след което бе въведен данъчен кредит за деца и такъв за бебета, после бе премахнат данъчният кредит за работещи семейства, след което тези за инвалиди и за деца. Впоследствие бе зачеркнат данъчният кредит за бебета, въведен данъчен кредит за деца, отменен данъчният кредит за заетост и въведен такъв за работещите.
По същество данъчният кредит бе социална помощ, но прикачена към негъвкава данъчна система, която не можеше да реагира адекватно на променящите се нужди на хората. В комбинация с обичайното IT фиаско той се превърна в страшно скъп начин да се отпускат пари на бедните. Проучванията показват, че британските данъкоплатци и хората на помощи получават от всяка похарчена лира по-малко в сравнение с почти всички останали граждани в Европа. Британската социална държава е скъпа, неефективна, бюрократична и не носи очакваните резултати. Освен това данъчните кредити промениха поведението на хората, тъй като на двойките им се налага да работят много по-дълго за получаване на помощи в същия размер като самотните родители. Какво послание отправи това до младите майки в момент, когато броят на семействата с един родител във Великобритания растеше главоломно?