Трябва ни финансова реформа, недосегаема за глупостта

Пол Кругман Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г. New York Times Белият дом е убеден, че Сенатът скоро ще утвърди планираната реформа на регулацията на финансовия сектор. Аз не съм съвсем сигурен в този успех предвид противенето от страна на лидерите на Републиканската партия срещу каквато и да е реална реформа. И все пак колко добър е подготвяният под ръководството на сенатор Крис Дод от Кънектикът законопроект? Ами не е достатъчно добър. Законопроектът е просто добросъвестно усилие да бъде направено онова, което трябва да се направи, но ще създаде система, която ще е силно зависима от знанията и добрите намерения на хората от правителството. А както историята от последното десетилетие показва, да се доверяваме на качеството на работа на администраторите може да е опасно за здравето на икономиката. Основният проблем Да, невъзможно е да се измисли един напълно защитен от глупави действия регулаторен режим – всеки, който вярва в обратното, подценява силата на глупостта. Но можем да се опитаме да създадем система, която да е относително устойчива на щетите, които може да нанесе глупостта. За съжаление проектът на Дод съвсем не е устойчив на подобни влияния. Както заявих и в предишната си статия, макар проблемът „институция, която е прекалено голяма, за да фалира“ да привлече по-голямата част от вниманието (и макар че големите банки заслужават всичките укори, които получават), основният проблем на американската финансова система не е размерът на най-големите финансови институции, а фактът, че съществуващата система не ограничава рисковото поведение на „банките в сянка“. Това са онези институции като Lehman Brothers, които имат функциите на банка и са напълно способни да създадат банкова криза, но тъй като емитират дълг, а не приемат депозити, надзорът, който се упражнява върху тях, е минимален. Законопроектът на Дод прави опит да попълни този пропуск в системата, като позволява на федералните регулатори да налагат „строги правила за капитала, ливъриджа, ликвидността, управлението на риска и други изисквания, когато компаниите увеличават размера и сложността на структурата си“. Също така дава на регулаторите властта да се намесват в затруднени финансови фирми и настоява големите и сложни компании да предават т.нар. завещания, които да улеснят процедурата по разчистване на активите им след потенциален банкрут. Всичко това е добре замислено. По същество създава и нещо като регулаторен режим за банкирането в сянка, какъвто вече има за традиционното банкиране. Но какво всъщност ще съдържат тези „строги правила“ за капитала, ликвидността и прочие? Документът не посочва детайли. Вместо това всичко е оставено на усмотрението на Съвета за надзор на финансовата стабилност – нещо като агенция със специални задачи, в която влизат председателят на Федералния резерв, финансовият министър, валутният ревизор и ръководителите на пет други федерални агенции. Майк Консал от института „Рузвелт“, чийто блог се превърна в основно четиво за всеки, който се интересува от финансовата реформа, посочва какво не е наред с този план: само помислете кой щеше да бъде в този съвет през 2005 г., когато вероятно бе достигнат пикът на безотговорното кредитиране? Е, през 2005 г. председател на Фед беше Алън Грийнспан, който пренебрегна предупрежденията за жилищния балон и който през октомври 2005 г. уверяваше, че „все по-сложните финансови инструменти са допринесли за развитието на една далеч по-гъвкава, ефикасна и затова издръжлива финансова система“. Министър на финансите пък беше Джон Сноу, който … Всъщност не мисля, че някой помни нещо за Сноу освен може би факта, че Карл Роув се отнасяше с него като с „момче за всичко“. Валутен ревизор пък беше Джон Дюгън, който продължава да е на тази длъжност. Наскоро „Ню Йорк таймс“ очерта неговия профил, като наблегна на навика му да блокира усилията от страна на щатските власти да се заемат енергично със злоупотребите при потребителското кредитиране, под предлог че той, а не отделните щати, разполага с власт над държавните банки. Като, разбира се, изключим наблюдението, че самият той почти никога не прави нещо, за да защити потребителите. Що се отнася до защита на потребителите, законопроектът на Дод предвижда създаването на една повече или по-малко независима агенция, която да защитава потребителите от злоупотребите при кредитирането, макар и разположена в рамките на Фед. Това е добре. Освен че дава на надзорния съвет възможност да отхвърля препоръките на агенцията. Ясни и точни правила И така, законопроектът на Дод ще даде на администрация, която е твърдо решена да обуздае излезлите вън от контрол финанси, инструментите, които са й необходими, за да действа. Проблемът е, че не прави кой знае какво, за да подтикне към действия администрация, която не е чак толкова склонна на тях. Точно обратното, ще улесни бъдещите регулатори да извърнат глави, ако се зададе нов балон. Онова, от което се нуждае законодателството, са ясни и точни правила – правила, които ще наложат мерки дори на регулатори, които нямат особено желание да си вършат работата. Трябва например да присъства максимално ниво на допустим ливъридж – финансовата реформа, която вече беше приета от Камарата на представителите, налага предел от 15 към 1 и Сенатът би трябвало да последва този пример. Очакваме сурови закони, които да определят кога регулаторите трябва да подхванат някоя падаща финансова фирма. Не бива да се правят изключения от правилото, което задължава сложните финансови деривати да се търгуват по прозрачен начин. И така нататък. Знам, че присъствието на такива неща в законопроекта ще го направи политически труден за преглъщане. Когато законодателството за финансовата реформа стигне до сенаторите, ще бъде оказан тежък натиск някои правила да бъдат смекчени, а не засилени с надежда да се привлекат гласовете на републиканците. Аз обаче бих призовал лидерите в Сената и администрацията на Обама да не правят компромиси с по-слаб законопроект само за да могат да запишат финансовата реформа в актива си. Трябва ни реформа, която ще има възможност да постигне успех.