Шантажът на Златките
– Златка вика, че Волен бил гей. Мноо съ, вика, дърля с оня, дет съ ожени, вика.
– Коя Златка, ма? Русата или Черната?
– Ма мноо ти помня! Май Русата. Вика, че бил гей, вика.
– Как беши облякана?
– Ма с рокля май беши. Натокана си беши. И вика, чи оня мноо съ дърля с оня, дет съ ожени. Ма Черната само съ хили и вика, че не било тъй, вика…
Колкото и да опитвам, викам, не мога да пресъздам автентичния разговор между двете продавачки в мола. А той е важен, викам, щото един ден тези момичета могат да получат достъп до публичността и да определят общественото мнение, викам.
Ще викат например кой политик, викам, е гей. Или ще посочат, викам, кой по им харесва да стане председател на БСП. Докато се заливат във вулгарен кикот, викам, двенките ще раздават присъди на кого му се налага „да стопи сланини”, ще назидават, викам, кой как трябва да бъде облякан, че даже ще съветват за кого да гласуваме, „за да ни оправи”, викам.
Що не? И кво па толкова, викам
За целта продавачките, викам, разполагат с базата – слаби са и очевидно без образование. Разполагат и с надстройката – надали имат и двайсе, викам, ама под прозрачните блузки натокано стърчи обилен силикон.
Е, може би ще трябва малко да си пооправят диалекта, викам, но пък след година-две тва условие, викам, като нищо ще отпадне. Важното е, че и двете, викам, имат черни кръгове под очите, викам, което значи, че отговарят на основното изискване – да бръмчат, викам, из нощните клубове, докато им излезе късметът.
Моята приятелка вика, че винаги съм можела да попилея Златките с дистанционното. Дали, викам
А късметът, викам, винаги е сексапилен, независимо дали изглежда строен като столичния плейбой Цуни, или е с натежала, викам, снага като на бонвивана ветеран Ицо Стоте Манекенки.
Късметът си е късмет, викам, дори когато се яви в татуирания образ на Багата, намушкан наскоро от Дъмбела, та се налага да ходиш, викам, по болници и да даваш показания.
Тогава късметът, викам, даже е по-голям, понеже имаш шанса да те интервюира, викам, Венета Райкова, която обикновено вика кви са ти отношенията с тоя и с оня. При още по-голям късмет, викам, може да те огрее покана да водиш, викам, рубрика в публицистично предаване.
Що не? И кво па толкова, викам? Като за начало едната ще вика, че Волен е гей и ще се хили. После другата ще вика, че и Яне е гей и двете ще се кикотите до премала. По-нататък, викам, ще викате политиците в студиото. Те пък ще започнат да идват, щот в противен случай ще викате, че са гейове. Ще ги питате кви са им отношенията, а те ще викат, че са нормални. Ще викате, че хич не им вярвате и пак ще се хилите, викам. А накрая ще се превърнете в такива, дет се вика, институции, че…
„Глупости!” – вика приятелката, на която й викам, че продавачките в мола имат всички предпоставки да станат, викам, известни. Ама ти, викам, викаше същото и преди година, когато се хванахме на бас, че двете Златки все някога ще водят собствено предаване. Водят ли, викам, предаване? Водят!
„Саботаж ли?“ – вика. Саботаж, я!
Миналата събота Русата и Черната, викам, направиха прощъпулник с политическа рубрика в публицистичния блок на частна телевизия. Едната викаше, че Волен е гей. Другата викаше, че Станишев е гей. Двете викаха, че Масларова трябва да отслабне. И непрекъснато, викам, се хилеха.
Моята приятелка обаче вика, че винаги съм можела да попилея Златките с дистанционното. Хили ми се даже, задето приемам сеира насериозно. Аз пък й викам, че вече стана прекалено с пробутването на сеира като нещо безобидно. Дистанционното, викам, не е средство да се опълчиш на умишления саботаж над смисъла, викам.
„Саботаж ли?” – вика. Саботаж, я! Това да си дошъл от нищото, викам, и да си се отъркалял из нощните клубове с мутрите, днес ни се предлага като предпоставка за просперитет. Много млади момичета ще разчетат такава една съмнителна, викам, гаранция за визитка към публичността и няма да се поколебаят да я изпробват. Това не е ли деморализиращо, викам, не е ли развращаващо? Не опорочава ли публичната среда, не я ли лишава, викам, от смислени гласове?
„Ти – вика моята приятелка – с много конспиративни теории си се набълбукала! И кво е станало? Поканили две шматки – вика – да ни забавляват, а ти ще оревеш орталъка, че имало било заговор срещу разума!”
А може и донякъде да е права, викам си на акъла. В момента например чета „Цар Фердинанд. Съвети към сина“. Вярно, викам, книгата е издадена от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ през 1991 г., ама и до днес се смята за фалшификат. Не е ясно, викам си, дали наставленията на вече абдикиралия цар към сина му Борис III са преписани от българския дипломат Димитър Йоцов през 1938 г., или самият Йоцов си ги е измислил.
Тъпоумието на тълпата, викам
Наистина ли мислиш, вика моята приятелка, че двете продавачки ще станат водещи?
„Обаче има много верни работи!” – викам на приятелката. „Кви?” – вика и се хили. Ми, викам, пише, че „тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола”, понеже „ниските чела не са в състояние да направят бунт срещу короната”. Фердинанд викал, че „най-опасните граждани в едно царство са хората, които знаят добре да пишат и които са надарени с естествени дарби на наблюдателност”. Затова, викам й, той викал, че единственото оръдие срещу тях било мълчанието. Пълно, викам, мълчание. Никакъв достъп до телевизия, никакъв достъп до вестник или радио. Обратното, викам, напред и начело трябвало да се избутват неможещите и незнаещите, защото, както викал Фердинанд, „няма по-сигурен начин за моментна сигурност от добре платения простак”.
Моята приятелка вика, че се била замислила. „Наистина ли мислиш, вика, че двете продавачки ще станат водещи?” Не разбираш, викам си наум, от метафори, ама й викам: „Да, и пак са обзалагаме на 50 лева!” Хиля се после, щот знам, че не е виждала кво пише на банкнотата. А там Пенчо вика, че светият идеал ще възроди заспалата мощ в юначните гърди на народа. Народът, вика, мърцина е живял в душевен мрак. Со скотовете скот, вика, е бил, но ще се вземе в ръце, вика Пенчо.
Хиля се до премала и…
– Що нъ гледати тъй? – викат продавачките.
– Как ви гледам? – викам.
– Ми тъй – викат. – Хилити съ.
Не се хиля на вас, викам. И въобще, викам, не се хиля. Мъчно ми е даже, че най-безценното беше обезценено, викам. Остана ни, викам, безсмислието. Продавачките се хилят. Смятат ме за луда. А аз съм само уморена. Много съм уморена, викам им, да викам.
Любослава Русева, в-к „Преса“