Двата пътя пред Плевнелиев

Тъй като Росен Плевнелиев отказва да изпълнява сценария на бившата си партия, медийните шамари вече свистят. Поради което е пределно ясно, че опитът му просто да отиграе топката, харесвайки се по този начин на всички, няма как да бъде успешен.
В следващите три месеца (два до изборите и поне един до съставяне на правителство след това) България де факто се превръща в президентска република. В същото време обаче атаките не секват – от злонамерени обвинения към обкръжението на Росен Плевнелиев, до звучащи уж добронамерено констатации как никой не може да постигне нещо сериозно за толкова малко време. А всъщност изобщо не е така.
Биха могли. Ако поискат.
Президентът назначава правителството, което означава, че ще има влияние и върху действията му. За много кратко време този екип може да направи или поне да започне няколко неща. Например: да затегне кранчето, през което стотици милиони държавни пари изтичат в Корпоративна търговска банка, а после тези пари изкупуват медии, приватизират наред и изнудват легитимно избраните политици да им дават още и още, за да не ги лишат от платената любов.
Преди седмица Българският енергиен холдинг обяви, че държи 87% от парите си, тоест – 624 милиона лева, именно в тази банка. За останалите държавни пари, които текат към медийния монопол, можем само да предполагаме, защото тази информация не е публична. Служебното правителство не може да изтегли всичко наведнъж, тъй като това би разклатило банковата система. Но може да започне този процес. Например така:
– Да накара Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) да разследва какво се случва на определени пазари. Може да се започне примерно от горивата и зърното. Законът дава на КЗК такива правомощия, необходима е само политическа воля.
– Да заеме ясна позиция спрямо концесионера на ски-зоната на Банско, който според екоминистерството е заграбил 650 декара държавна земя. В този казус би могъл да се задейства служебният министър на околната среда.
Най-изкусителен за Плевнелиев е средният път – нито да е послушен, нито да е излишно смел. Този път обаче няма да го спаси от атаките
– Да премахне политическия чадър върху разследванията по знакови случаи с участието на лица от последните две правителства. Неправомерно похарчени пари за АЕЦ „Белене“, заменки за милиарди, Мишо Бирата, миналото на някои политици… Във всички тези случаи става дума само за папки, които служебният вътрешен министър би могъл или да придвижи, или да продължи да ги задържа някъде по трасето.
– Да приключи фактически строителството на АЕЦ „Белене“. Защото въпреки решението на парламента за прекратяване на проекта, се оказа, че надолу по веригата изтичането на пари към обичайните заподозрени в енергетиката продължава с пълна сила. Служебният премиер би могъл да направи нещата необратими. И да освети кръговете, които печелят от тази авантюра и се намесват в политиката, за да си гарантират по-дълго време печалба. Ако поиска.
– Да говори открито с гражданите, да назовава нещата с истинските им имена, да управлява прозрачно. Служебният премиер би могъл да вдигне летвата високо, така че който и да дойде след него, да е принуден малко или много да се държи като него.
Ако тръгнат по този път
Всичко това звучи като фантастика. Промяната към по-добро минава обаче тъкмо през подобни смели мерки. Президентът и екипът му ще срещнат едно огромно препятствие, ако тръгнат по този път. Но ще открият и един мощен съюзник. От едната страна е нерешителността на администрацията – включително на най-високо ниво, да рискува комфорта си за политика, която само след три месеца може да бъде коренно променена. От другата страна обаче са гражданите – всеки смел, прозрачен и мотивиран ход на президента може да разчита на широка обществена подкрепа.
Най-изкусителен за президента е, естествено, средният път – нито да е послушен, нито да е излишно смел. Този път обаче няма да спаси Плевнелиев от масираните политически и медийни атаки. Той вече е под обстрел, а щетите така или иначе ще бъдат понесени от него. Сега остава той и назначеното от него служебно правителство да направят нещо, което поне да си струва раните.

Иван  Бедров; Дойче веле

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *