Защо протестират срещу пенсионната реформа в Чили
Масовите шествия срещу пенсионната система, залели цяло Чили през миналия уикенд и стигнали до над един милион участници, може би най-после ще отворят очите на света за една отдавна очевадна истина. А именно – че прехвалената из нашите географски ширини чилийска пенсионна система, дълго лъскана като най-прочутата витрина на неолибералната „чикагска школа”, която експериментира рецептите си първо върху смазаните от диктатурата на Пиночет чилийци, всъщност е грозно и пропукано криво огледало.
Тя обещаваше, че ще произвежда щастливи и доволни пенсионери от онези, които внасят през целия си трудов живот по 10% от заплатите си в частни пенсионни фондове плюс още 3% за евентуална инвалидност. Внушаваше надеждата, че фондовете ще инвестират умно и успешно парите на съвестните вложители и ще им осигурят пенсии, равни на 70-80% от заплатите.
Но каква е действителността? Всъщност сега 92% от пенсионираните чилийци получават едва по около 220 долара на месец. Което е под минималната работна заплата за страната, изчислена за тази година на 373 долара.
В шествията на 21 август из 50 чилийски града се включиха два пъти повече хора, отколкото в предходната подобна проява на 24 юли. По начало недоволството в Чили от пенсионната система кипи от много отдавна, дори още преди падането на Пиночет. След демократизацията то доби наистина масови размери и нееднократно са били правени съвсем конкретни предложения за кардинална промяна в самия принцип на функционирането на системата. Правени са и определени реформи – например, още през 2008 г., при първия мандат на сегашната президентка социалистка Мишел Бачелет, беше въведен т.нар. „солидарен стълб”, осигуряван със съвместните усилия на държавата, работодателите и работниците за подкрепа на хората, които не са имали възможност да заделят нищо от ниските си доходи за пенсионните фондове. От същия „стълб” започнаха да идват също пенсии за инвалидност.
Редно е да се припомни, че точно през 2008-а – годината на световната финансова и икономическа криза – чилийската пенсионна система преживя тежък трус, тъй като се оказа, че частните фондове са инвестирали средствата на вложителите си в големи американски банки, които фалираха. И държавата трябваше спешно да ги спасява. Но не на 100 процента. Голяма част от загубите пак се оказаха за сметка на гражданите. Съгласно съществуващите правила, ако стратегията на даден пенсионен фонд не е донесла достатъчен доход или е довела до загуби, тогава държавата се включва, за да осигури пенсията на вложителите. Но тя е в размер на минималната пенсия и се отпуска, само на хора, които в течение на 20 г. съвестно са си плащали вноските на съответния АФП.
Тогава, през 2008-ма, бях в Чили и няма да забравя коментара на семейство чилийски приятели: „Ние губим сега наши средства, заделяни с тежък труд и ограничения в продължение на години. А пенсионните фондове, въпреки че също вдигат шум за загуби, нищо няма да усетят – те отдавна са натрупали огромни печалби от мравчици като нас и са се превърнали в едни от най-мощните играчи в чилийските финанси и икономика. От благоволението им зависят правителства и президенти”.
Реално чилийската пенсионна система е съсредоточила в частни ръце средства, надвишаващи 65% от БВП на страната. В същото време обаче резултатите за самите вложители са много далеч от обещанията, че ще получават минимум 70% от заплатите си през последните 10 г. на своя трудов стаж. В действителност пенсионерът средно взима 39% от заплатата си, като при жените този показател е още по нисък – 14%.
Получи се и разминаване в прогнозите, че пенсионни вноски ще плащат поне 80% от всички работещи. Реално това можеха да си позволят около 52% от мъжете и 44% от жените. Внушителен се оказа процентът на хората, които предпочетоха да останат „на сиво”, да се договорят с работодателите, да укрият доходи и да не правят пенсионни вноски, защото иначе не биха могли да живеят с ниското си заплащане. Но дори и сред клиентите на пенсионнте фондове около една трета всъщност са представители на слоевете, които са под прага на бедността, пише , solidbul.eu.
Да не забравяме още един съществен елемент от картината в Чили – специалното положение с пенсиите в армията и силите за сигурност, заковано още от времето на Пиночет. Те остават извън въведената от диктатурата през 1981 г. система за всеобщо частно пенсионно осигуряване и продължават да се изплащат от държавата. В някои случаи става дума за суми, надвишаващи 50 минимални пенсии. Норма е военни, полицаи и карабинери да получават и като пенсионери практически толкова, колкото са взимали и като работещи. Докато обичайното за „простосмъртните”, вплетени в мрежата на частните пенсионни фондове, е да са обречени на пенсии, равни на една трета или най-много на половината от някогашните им заплати.
financebg.com