Италия, такава каквато може да се види за пет дни – ІІ част

Блог на д-р ик. Тоде Тодев

Приближаваме Верона. Бетонните халета на фирмите отстъпват място на бетонните халета на търговските центрове. Навсякъде се вижда рекламата на Популярната банка на Верона, една от най-големите и финансово солидни италиански регионални банки. Икономиката на Верона е тясно свързана с тази банка. Италия е може би най-добрият пример в света за това, как „оплодяващо” действа банковият капитал на реалния сектор на икономиката, когато е правилно инвестиран. Навлизаме в централната част на града и паркираме близо до цитаделата. Отправяме се към известната на целия свят Арена. От дясната страна пред нея се виждат монументалните декори за „Аида” с неизменния сфинкс. За първи път операта е поставена на Арената през 1913 г. и от тогава е една от големите атракции на Верона. Едва ли ще се намери човек по света, който би отрекъл факта, че няма по-подходящо място за операта на великия Верди. На около сто метра от декорите за „Аида” са струпани декори за друга постановка, която не успяваме да познаем.

Арената е построена през I век от н.е. Тя е използвана за гладиаторски борби, а през Средновековието за провеждането на рицарски турнири. Побира около 15 000 зрители.

На площада пред Арената се издига паметникът на Виторио Емануле II, яхнал голям, породист кон. Подобни паметници в Италия има безброй, въпреки че страната се гордее с републиканския си дух. Виторио Емануле II е крал на Кралство Сардиния и след Обединението на страната е провъзгласен за крал на Обединена Италия. Наричан е „баща на татковината” (Padre della Patria).

Вървим около 10 минути под знойното слънце към къщата на Жулиета с прочутия балкон. Пред къщата намираме истинско стълпотворение от хора. Влизаме в малкия вътрешен двор през висок каменен тунел, стените на който са прясно шпакловани с гипс, за да могат посетителите да напишат имената си или да се закълнят писмено във вечна любов един към друг, или просто да се подпишат. Къщата е строена в готически стил през XIII век и е била собственост на рода Капулети. В двора на къщата се намира бронзова скулптура на Жулиета. Посетителите се фотографират с фигурата, държейки ръката си върху дясната й гръд. От това постоянно докосване гръдта е станала като позлатена. Дори не правим усилие да влезем в къщата. На балкона се появява латиноамериканец, който започва да вика на испански „Да живее Революцията! Да живее Панчо Виля! Да живее Мексико!”. Напускаме къщата и не проявяваме никакъв интерес да посетим и къщата на Ромео, която се намира недалеч от къщата на Жулиета. Бруталната комерсиализация на една художествено пресъздадена легенда от гениалния Шекспир отблъсква.

Малко известно е, че Шекспир взаимства сюжета и персонажите от поемата „Трагичната история на Ромео и Жулиета” от Артър Брук, преразказана като проза в „Двореца на удоволствията” от Уилям Пейнтър. В своята версия Шекспир обаче добавя персонажите на Меркуцио и Парис.

Верона е родното място на един от най-големите живописци на Ренесанса, Паоло Веронезе. Заедно с Тициан и Тинторето той е най-видният представител на Венецианската школа и на късния Ренесанс. Творбите на Паоло Веронезе най-често представляват платна на алегорична, библейска или историческа тема. Неговият стил на рисуване е много силно повлиян от тези на Микеланджело и Рафаело.

Решаваме да се отправим към реката. През Верона протича Адидже, втората най-дълга река след По в Италия. Тя извира в Алпите и макар и да сме в средата на лятото, водата й носи сиво белия цвят на топящите се ледове. При Верона реката е доста широка и на определени места плавателна, предимно за малки туристически кораби.

В българската история има и следа от Верона. Градът е родното място на първия български княз Александър I Батенберг.

Жегата е просто непоносима. Решаваме да продължим за Бергамо.

От двете страни на шосето не секват бетонните халета на всевъзможни фирми. Напускаме Регион Венеция и преминаваме в Регион Ломбардия. По своята територия това е четвъртият най-голям регион на Италия след Сицилия, Сардиния и Пиемонт. Ломбардия е индустриалното и финансово сърце на Италия. Тя е един от четирите „мотори” на европейската икономика заедно с провинцията Баден-Вюртенберг в Германия, региона Рона-Алпи във Франция и провинцията Каталуния в Испания. В Ломбардия е концентрирана една четвърт от италианската индустрия. По степента на икономическо развитие и качество на живот Ломбардия не отстъпва място на съседна Бавария. Това е мястото, където най-силно се е разгърнал предприемаческият дух на италианеца.

За съжаление в света, най-вече поради абсолютно несправедливото поставяне на равенство между италианец и мафиот, съществува една твърде погрешна представа за италианеца както като предприемач, така и като наемен работник. Италианецът е свободолюбив и трудно се подчинява на чужда воля. Продължилата две десетилетия диктатурата на Мусолини е в пълен контраст с натурата на италианеца. Поради това тя си остава една голяма загадка. От огромно значение за италианеца е неговата икономическа свобода. Той мечтае да създаде своя собствена фирма, колкото и малка да е тя. Само когато тази мечта е изпълнена, той си позволява да говори за осмислен жизнен път. Но когато той още не е изпълнил мечтата на живота си и му се налага за работи за други, той е изключително акуратен в работата си и лоялен към своя работодател. Това се дължи не на последно място на много силната роля на профсъюзите, което улеснява диалога на наемните работници с работодателите и е гаранция за защита на техните интереси.

Бергамо е около стохиляден град, един от индустриалните центрове в регион Ломбардия. И тук, както в Падуа, Верона, Виченца, водещ финансов институт е Популярната банка на града, чиято централа се намира в центъра на новия град. Старият град е разположен на хълм, а новият в равнината около хълма. Старият град наподобява огромен амфитеатър, надвиснал над новата. Той е обграден от петкилометрова, напълно запазена градска стена, строена през 16 век. Почти четири века градът е част от Венецианската република, което в значителна степен обяснява аристократичната градска архитектура.

Решаваме да направим малка разходка из стария град. Центъра на стария град е старият площад, на който се намира старото кметство с градската кула.

Зад сградата на старото кметство се намира катедралата. За съжаление не можем да влезнем и да я разгледаме, защото е заключена. Поради зачестилите кражби на църковна утвар и оскверняване на някои свети места от иноверци от няколко години повечето от църквите в Италия се заключват. Минаваме покрай църквата „Санта Мария Маджоре“ и се впускаме в лабиринта на малките улички на стария град.

Решаваме да вечеряме на стария площад пред старото кметство и продължаваме за Милано.

Милано е столицата на регион Ломбардия и със своите 1,5 млн. жители е втория по големина италиански град след Рим. Градът е италианския финансов център. Тук се намират не само централата на най-голямата италианска банка „Уникредит Италиано“ и множество други банки, но и борсата. В Милано се намира и „витрината” на италианската икономика, панаирният комплекс. По своята площ той е най-големият в Европа.

Вече е 23 часа и не ни остава нищо друго освен да изпием по една бира в близката до хотела пицария и да си лягаме. Очаква ни напрегнат ден. Пък и прогнозата за времето не е обнадеждаваща. Очаква ни един горещ августовски ден.

Разговорите с нашите италиански колеги продължават около два часа и половина. Разделяме се с тях и с метрото се отправяме към световното изложение. То беше открито на 1 май и ще продължи до края на октомври, цели 6 месеца, както всяко световно изложение.

Темата на тазгодишното изложение е „Да изхраним планетата, енергия за живот”. В него участват над 140 държави и редица организации, дори такива държави джуджета като Малта и Монако. България по неизвестни нам причини не участва.

В повечето палати аудиовизуално се демонстрират нови технологии за обработване на земята, производството и преработката на селскостопанска продукция, повишаване на качеството на храните, традициите и културата на храненето и хранителния режим на отделните народи.

В рамките на световното изложение се провеждат безброй конференции и дискусии, посветени на два основни проблема на съвремието – как да се създадат условията за производството на достатъчно количество висококачествена храна за населението на Земята и как да се гарантира устойчиво развитие на планетата без да се нарушава екологичният баланс между хората, Земята, водата и атмосферата.

Изложението отваря врати за посетители в 10 часа. Ние пристигаме, когато слънцето пече безжалостно. Опашката е сравнително голяма, но се придвижва бързо.

Влизаме след обстойна проверка за неразрешени предмети. Както навсякъде в Европа и тук се чувства невидимата ръка на тероризма.

Експото е изградено на територия от около 1,1 кв. км., която се състои от един около три километра дълъг пешеходен проход, покрит с бели платнени сенници, наподобяващи корабни платна и павилиони от двете му страни. Веднага след входа се влиза в основния павилион на изложението. В няколко огромни, свързани помежду си затъмнени халета, аудиовизулно се демонстрират различни аспекти от основните теми на изложението. Едва след това посетителят се озовава на пешеходния проход.

Едва ли ще се намери някой, дори и много критичен архитект, който да разкритикува пространственото и архитектурно решение на изложение. Посетителят се ориентира изключително лесно. На еднакво разстояние между групи от пет-шест павилиона има пунктове за консумация и отдих – кафенета, ресторанти, барове за плодови сокове и т.н. Навсякъде има безплатни чешми за газирана и обикновена минерална вода, така че посетителите могат да утолят жаждата си безплатно.

Невъзможно е за три-четири часа да се обходят всичките павилиони на изложението. Насочваме се към някои от екзотичните – Азербайджан, Узбекистан, Беларус, Иран, Аржентина. Разбира се, посещаваме и павилионите на Русия, САЩ, Франция. В павилиона на Азербайджан се чувства, че се касае за страна-експортьор на нефт и газ. Не само архитектурното решение на павилиона впечатлява. Преди всичко на очи се набива изключително професионално направената аудиовизуална презентация на страната и хората. Това, разбира се, е направено с помощта на най-високо квалифицирани специалисти в тази област и струва много пари. В павилиона на Узбекистан посетителят се чувства като на традиционно изложение на хранително-вкусовата промишленост от „социалистическо време” с многобройни консерви и буркани, при това с отвратителни форми и цветова гама. За нас посещението е кратко завръщане в света на „реалния социализъм”.

Покривът на беларуския павилион наподобява малък хълм, покрит с трева и малки брезички. Пред входа е поставен известният лек трактор „Беларус”. Освен нас в павилиона са само беларуските представители, които не са особено разговорливи, особено с хора, които говорят руски.

Впечатлява иранският павилион, не само със своята площ, архитектурно решение, но и с изключително сполучливото съчетание на модерното и традициите на този древен и високообразован народ. Повече от очевидно е, че Иран не може и не трябва да се разглежда като страна на религиозна диктатура, наложена от аристокрацията на мюсюлманското духовенство. Тя е страна с огромно бъдеще, опиращо се на благоприятната демографска структура, на едно много добре образовано и иновативно мислещо и действащо младо поколение, в което все по-ярко се забелязва женското присъствие. За нас това е един нов, почти напълно непознат свят.

Павилионът на Израел е един от най-интересните преди всичко с презентацията на страната по двете основни теми на изложението. Впечатлява не само как еврейският народ е направил от пустинята един малък жизнен рай, и то в продължение само на три поколения, но и формата и начина на презентация с използването на най-нови технологии за съчетание на стари фотографи с живи изображения.

В руския павилион е направена една инсталация от прозрачни тръби, имаща за цел да демонстрира преработката на зърно. В единия края на инсталацията има кранче, от което тече водка, в другия край бира. Руснаците демонстрират също така висока иновативност при аудиовизуалната презентация на страната. Един от ресторантите е направен по подобие на вагон-ресторант. Създава се илюзията, че той се движи, защото на импровизираните прозорци, всъщност екрани, се редуват пейзажите на руската тайга.

Качваме се на метрото и се озоваваме в центъра на Милано, пред внушителната миланска катедрала. Наред с катедралите в Кьолн и Виена тя е една от най-високите в света.

Катедралата е изградена от бял мрамор и е едно своеобразно наслояване на различни архитектурни стилове – готически, барок, неокласически и неоготически. Нейната площ е над 11 дка. В нея се намират над 3 400 статуи, сред които и златната статуя на Света Богородица.

В центъра на площада се намира паметникът на Виторио Емануле, както винаги възседнал кон. В дясната страна на площада е известната, с остъклен покрив галерия, носеща неговото име. Преминаваме през нея и се озоваваме на площада пред най-известния оперен театър в света, „Ла Скала“. Пред него е паметникът на Леонардо, прекарал по-голямата част от живота си в Милано. В четирите ъгъла на постамента, на който се намира фигурата на великия художник, се намират фигурите на любимите му ученици. От дясната страна на площада се издига внушителната сграда на бившата „Банка Комерчиале Италия“, станала жертва на вълната от банкови сливания през 90-те години.

Прибираме се в хотела. Петите на краката ни горят от ходене. Сигурно сме „навъртяли” не по-малко от 12-13 км. през този горещ августовски ден.

Денят на отпътуването не може да бъде радостен. Раздялата с Италия е трудна. Все пак става дума за едно от райските кътчета на този свят.