Китай – събуждането на един гигант

Творбата проследява пътя на индустриалната революция в Китай, превърнала за кратък срок държавата в една от водещите икономически сили в света, както и любпитни факти от сферата на политиката, културата, стопанския възход,тенденции в развитието и обяснението на автора за този феномен. В момента в Китай има 174 града с население над 1 милион души. В САЩ са девет. Икономикала на Китай се изстреля нагоре, а сградите я последваха. Шест от петнадесетте
най-високи небостъргача се намират там (други три са в САЩ). В Китай се строят
още 62 такива колоса, включително осем от бъдещите десет най-високи.

Цялата инфраструктура е създадена с цел да свързва и обслужва градовете. В началото на
реформите и на Отварянето към света през 1978 г. почти нямаше съвременни
шосета. През 2013 г. националната магистрална мрежа се простираше на малко под
85 000 километра. Легендарната американска граница от 75 000 км междущатски
магистрали беше надмината през 2011 г. Китай започна изграждането на
високоскоростни железопътни отсечки през 2006 г., до днес са изградени над 11
000 километра такива линии, като всеки ден по тях са работили по 2 милиона
души. САЩ нямат политика за строеж на скоростни жп линии, а първата такава в
Калифорния ще е завършена вероятно през 2028 г. (До 2020 г. в Китай трябва да
има почти 18 000 км високоскоростни железопътни линии.)

В своята книга Хенри Полсън отговаря на ред важни въпроси:

·        Как Китай се превърна в икономическа суперсила?

·        Как всъщност се прави бизнес там?

·        Кои са най-добрите начини западните бизнесмени и политическите лидери да работят или
да се конкурират с Китай?

·        Как се работи с авторитарното управление, какви са мерките срещу мащабното замърсяване
и как се отговаря на повишаващите се очаквания за икономически просперитет и
сигурност в световен мащаб?

Хенри Полсън е чужденецът в най-топли отношения с Китай. Като директор на „Голдман Сакс” има
ключова роля в отварянето на страната към частни инициативи. После, като финансов министър на САЩ, той инициира създаването на Стратегически икономически диалог, който подобрява същностно търговските отношения между двете държави.  Полсън преговаря с Китай по теми като икономическите реформи в азиатския гигант и подкрепата за изпадналата в тежка криза американска икономика. През цялото това време е имал възможността да работи в тясно
сътрудничество с най-високопоставените лидери на последните три правителства на
Китай – на Дзян Дзъмин и Чжу Жундзи през деветдесетте години на миналия век, на
Ху Дзинтао и Уън Дзябао в началото на века и на Си Дзинпин и Ли Къцян днес.

Откъс  от първа глава на книгата:

Китайските лидери са обаятелни домакини и събеседници,
умеят да те накарат да се почувстваш добре и да си помислиш, че си чул точно
това, което си искал. Лесно е да се поддадеш и главата ти да се замае от
прекален оптимизъм. Бях слушал Чжу Жундзи много внимателно и се чувствах
отлично след срещата. Но щом излязохме навън, се обърнах към колегите ми за
бърза справка с реалността.

– Как се справихме? – попитах аз екипа.

– Не бих могъл да си представя, че е възможно да мине
по-добре – отвърна Джон. Майк и Сюе-мин също бяха съгласни.

И така, накратко, току-що бяхме приключили среща относно
първично публично предлагане, в която не бяхме казали и дума за някаква
конкретна сделка, да не говорим за срокове, обеми или цена. Могъщият министър
на бизнеса не присъстваше на разговора, а самата компания не съществуваше в
общоприетия смисъл, ние трябваше да я създадем. Това не беше сделката, която
бихме могли да сключим или за която бихме могли да си мислим където и да било
другаде по света. Но бяхме в Китай през 1997 г. и се чувствахме доста уверени в постигнатия напредък и в позициите си.

Посланията в Китай невинаги се отправят директно, нужно е
да разчетеш знаците. Най-важният момент от срещата вероятно не беше казаното от
Чжу Жундзи, а самото є осъществяване. Той можеше да комуникира с нас по какви
ли не други начини. Но той се видя с нас в ден, когато по-голямата част от
дейността на правителството беше прекратена, за да говорим за спорна сделка,
която щеше да бъде основна част и витрина на програмата му за бъдещи реформи.
Човекът, който ръководеше цялата икономика на Китай и щеше да има ключова роля
за всички бъдещи решения, ни беше удостоил лично и сякаш бяхме издържали
проверката.

Той ни беше поощрил да работим с Китайската строителна
банка и с министерството, под чиято шапка бяха телекомуникациите, и публично ни
беше подкрепил с тежестта и престижа си. Това беше много силен сигнал не само
към нас, но и към китайската държава и партийните бюрократи. Срещата нямаше да
ни осигури сделката. Знаех го. Благословията на Чжу ни даваше спокойствие, но
не и гаранции. Трябваше да продължим да се конкурираме, да преминем през
формалностите и да се ориентираме през различните пластове от взимане на
решения под Чжу. Бяхме с едни гърди напред, но лесно можехме да загубим
предимството си, ако се отпуснехме. Много пъти съм минавал по същия път, такава
е природата на отношенията с Китай – нищо не бива да се приема за готово,
докато не е свършено. Много уж сигурни бизнес шансове просто не се
осъществяваха. Но тази сделка изглеждаше сигурна, щеше да бъде сключена и всяка
една банка щеше да се бие за нея, да използва връзки и да работи със системата.
Предстояха ни месеци усилена работа и внимателно маневриране, преди да получим
официалния мандат за онова, което със сигурност изглеждаше като най-голямото
ППП на което и да е държавно китайско предприятие.

На връщане към хотела ми минахме през площад „Тиенанмън“.
Мярнах гигантския портрет на Мао, проснал се по стената на Забранения град на
площ колкото два етажа, и за миг се почудих какво ли би си помислил той, ако
разбере, че банкери капиталисти ще продават акции на едно от държавните му
предприятия на чужденци. Виждах и огромния дигитален часовник пред Националния
музей на Китай, точно срещу сградата на Общокитайското събрание от другата
страна на „Тиенанмън“, отброяващ времето до връщането на Хонконг. Оставаха 124
дни.

Това някак ме накара да се сепна. Ние не следвахме графика на връщането на Хонконг, но нямаше как да не си помисля, че имахме едва няколко месеца да приключим сделка, която в добре смазаната западна икономика би отнела минимум година. Обърнах се към Майк Евънс, който седеше до мен на задната седалка на колата, и го попитах:

– Как точно ще свършим всичко това?