Когато Нобел за литература се присъжда и за политически убеждения

На 8 октомври беларуската журналистка и писателка Светлана Алексиевич стана носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г. Известна като „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“ заради книгите си за живота в СССР, базирани на стотици интервюта с обикновени хора, Алексиевич се прочу и с критичното си отношение към беларуския президент Александър Лукашенко и руския му колега Владимир Путин. Вечерта след обявяването на наградата всички обсъждаха не толкова творчеството на Алексиевич, колкото антируските й изказвания на пресконференция в Минск.

Писателката описа ситуацията в Украйна като „окупация“ и „чужда инвазия“. „Уважавам руския мир, но не този на Берия, Сталин и Шойгу“, заяви писателката.

Кремъл веднага отговори на тези обвинения. „Светлана просто не разполага с достатъчно информация, за да дава оценка на това, което се случва в Украйна“, коментира Дмитрий Песков, говорителят на Путин.

Макар медии в Русия да изтъкват, че за пръв път от близо 30 години престижнат анаграда получава автор, пишещ на руски, водещите московски книжарници не бързат да поставят на витрините си книгите ѝ.

В историята на Нобеловите награди за литература това не е първият случай, когато обществото смята решението на Нобеловия комитет по-скоро за политическо, отколкото за реално признание за литературните качества на даден автор. РБК припомня някои аналогични случаи.

Иван Бунин, СССР, 1933 г.

Когато Нобеловият комитет присъжда наградата на Иван Бунин, болшевиките са на власт в СССР вече 16 години, но все още реагират много остро на всяка проява на внимание към емигрантите – врагове на режима. Затова в Москва считат присъждането на отличието на Бунин като антисъветска пропаганда.

„Присъждането на наградата е много случайно“, пише в доклада си до външното министерство на СССР посланикът в Швеция Александра Колонтай. „Имах личен разговор с министъра на образованието на Швеция и той изрази своето учудване от този развой на събитията. Обясни ми, че Нобеловият комитет не се поддава на никакво влияние и че ревностно пази своята независимост от която и да е държава… Проверих, че има случаи, в които наградата е присъждана въпреки позицията на шведското правителство“.

Франс Емил Силанпя, Финландия, 1939 г.

Това е най-известният финландски писател по онова време. При все това връчването на наградата не е само признание за литературния му талант, но и опит да се окаже „подкрепа на Финландия, чиито политици в онзи момент водят преговори с Москва, за да избегнат съветската инвазия“, пише финландското литературно списание Books of Finland. Въпреки всичко СССР напада Финландия, а Силанпя се мести в Швеция, където започва да събира пари, за да помогне на родната армия.

Уинстън Чърчил, Великобритания, 1953 г.

Това е един от редките случаи, когато Нобеловият комитет признава, че връчва наградата не толкова заради литературното творчество на лауреата, а заради „блестящото му ораторско майсторство, с което защитава най-великите човешки ценности“.

Истината е, че литературните постижения на британския премиер са сравнително скромни и включват най-вече автобиографични произведения като „Моят ранен живот“ (1930 г.) и „Размисли и приключения“ (1932 г.)

Едва ли някой е вярвал, че Чърчил може да победи истински писател като Ърнест Хемингуей, който тъкмо е написал емблематичната си творба „Старецът и морето“. И въпреки това британският политик печели отличието през 1953 г.

Впрочем Комитетът явно отчита, че има „грях“ към американския писател, и му присъжда отличието на следващата година.

Борис Пастернак, СССР, 1958 г.

Романът на Пастернак „Доктор Живаго“ е критикуван заради нееднозначното му отношение към Октомврийската революция и е отхвърлен от издателствата в Съветския съюз. Заради това се появява първо в Италия, а впоследствие и в Холандия и Великобритания. Заради факта, че книгата е отпечатана в чужбина, срещу Пастернак започват гонения и той е изключен от Съюза на съветските писатели.

Когато Нобеловият комитет присъжда отличието за литература на писателя, положението му се влошава още повече. „Награждаването на подобно окаяно, злобно, изпълнено с ненавист към към социализма литературно произведение представлява враждебен политически акт, насочен срещу съветската власт“, пише „Литературна газета“ на 25 октомври 1958 г. Заплашен от изгонване от родината си, Пастернак е принуден да откаже наградата.

Александър Солженицин, СССР, 1970 г.

Към момента на присъждането на наградата вече са излезли „Един ден на Иван Денисович“ и „В първия кръг“. Тогава отношенията между Солженицин и съветските власти са сложни: през есента на 1965 г. служители на КГБ изземват от дома на приятел на писателя ръкописи, разкази и няколко пиеси. През 1968 г. Солженицин, подобно на Пастернак, е изключен от Съюза на писателите в СССР. Той критикува правителството и открито заявява, че е вярващ православен християнин и патриот. След връчването на Нобеловата награда писателят е лишен от съветско гражданство.

Пабло Неруда, Чили, 1971 г.

Нобеловият комитет винаги е гледал с добро око на творците с леви политически убеждения. Затова е изненадващо колко дълго време Пабло Неруда – един от най-добрите испаноезични поети на ХХ в. и убеден марксист, член на ЦК на Комунистическата партия в Чили – трябва да чака, за да получи отличието.

Името му се появява в списъка на номинираните още в началото на 60-те години на миналия век, но винаги бива пренебрегван за сметка на други. В спомените си Неруда споделя, че „навикът да се разочаровам всяка година“ го е направил безразличен към всичко, свързано с тази награда.

През 70-те години левите се установяват на власт в Чили. Пабло Неруда е кандидат за президент, но се оттегля от надпреварата в полза на Салвадор Алиенде. Година по-късно е удостоен с Нобелова награда за литература. Официалното съобщение на комитета гласи: „Наградата се връчва за поезията, която със свръхестествената си сила въплъщава в себе си един цял континент“. Въпреки това мнозина в Латинска Америка смятат, че призът на Неруда се дължи и на политическите заслуги на поета.

Йосиф Бродски, СССР,1987 г.

През 1964 г. Йосиф Бродски е признат за виновен в „социален паразитизъм“ и осъден на 5 години принудителен труд и заточение. След изтичането на присъдата неговите стихове не се публикуват в СССР, но се отпечатват в чужбина, по-конкретно – в САЩ, където през 1970 г. се появява сборникът „Спирка в пустинята“. През 1972 г. писателят е принуден да емигрира от Съветския съюз. През 1987 г. Бродски получава Нобела за литература.

„От самото начало на своето съществуване Шведската академия на науките не е оценявала по достойнство руската литература: тя пренебрегва имена като Толстой и Чехов. От началото на ХХ век. трима руски писатели са били удостоени с високото отличие, но си личи специалния подбор на академията: Иван Бунин, Борис Пастернак, Александър Солженицин, а сега и Йосиф Бродски – който очевидно е в остър конфликт с властите в собствената си страна“, пише в своята книга „Съдбата на Русия“ съветският литературовед Вадим Кожинов.

Надин Гордимър, ЮАР 1991 г.

Англоезичната писателка Надин Гордимър от ЮАР е активен борец срещу апартейда. По време на режима нейните произведения многократно са цензурирани или изобщо не са публикувани. Така например романът „Свят на чужденци“ е издаден първо в Лондон, докато в ЮАР е забранен повече от 20 години. Подобна е и съдбата на други нейни произведения.

Мо Ян, Китай, 2012 г.

Когато Мо Ян получава отличието през 2012 г., той е заместник-председател на Съюза на писателите в Китай. Мнозина считат неговата награда за политически реверанс към Пекин, тъй като никога досега близки до официалната власт китайски писатели не са отличавани.

„В последните години политиката играе роля в определянето на лауреата на Нобеловата награда за литература. Така например Мо Ян до голяма степен се приема като изразител на политиката на Китайската народна република“, коментира през 2013 г. The Christian Science Monitor.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *