Кога България ще види, че царят е гол?

Истината е, че неолибералните принципи продуцират точно такива резултати, за каквито са били създадени. За своите поддръжници, съвсем доскоро, неолиберализмът беше надхвърлил границите на икономическа система, превръщайки се в нещо като религия. Икономически и политически елити в страните с развити пазарни стопанства и интернационални организации – като Международния валутен фонд и Световната банка – в продължение на десетилетия налагаха неговите принципи повсеместно и последователно. “Нищо не осигурява прогрес и просперитет по-добре от саморегулиращ се пазар, минимални данъци и отказ на държавата да играе реална роля в икономиката”, гласи неолибералната мантра.

По време на рухването на комунизма неолибералната експанзия на Запад вече беше набрала сила и затова не бе чудно, че помощта и натискът, идващ от там към новоизлюпващите се пазарни икономики, беше неолиберален. Най-силно и трайно повлияна от този процес се оказа България, чиято икономика бе тонирана радикално с помощта на неолиберални инструменти: валутен борд, тотална приватизация, пропорционално данъчно облагане с много ниска ставка, поддържане на минимален бюджетен дефицит и обезсилен фиск.

Резултатите от стриктното им използване обаче се оказаха по-скоро негативни. България се утвърди трайно като бедния член на Европа, с най-малък брутен вътрешен продукт и доход на глава от населението. Но не само това. 3-4 процентния годишен растеж на икономиката през последните години се явява недостатъчен, за да се случи така желаното догонване на европейския стандарт. Прогнозите са дори за спад на растежа, като по данни на рейтинговата агенция Фич, се очаква той да падне до 3 процента през 2020 година. За действително догонване можем да мислим при два пъти и повече тази цифра.

Ако погледнем ниският плосък данък, въведен през 2007 година, той – противно на очакваното от него – не привлече нито множество, нито големи инвеститори. Един показателен пример е откриването на нови производства в Източна Европа от автомобилни гиганти, които по правило подминаваха и продължават да подминават България за сметка на страни с не толкова неолиберален уклон.

В медиите за тези неуспехи често са обвинявани корупцията, проблемното законодателство и съдебна система, неефективната администрация, а напоследък и недостигът на работна ръка. Тези фактори обаче не са структуроопределящи в икономиката за разлика от неолибералните такива. Може да се каже, че икономическото ниво на страната нямаше да бъде много по-различно,  дори ако тя не беше сред шампионите по корупция.

Истината е, че неолибералните принципи продуцират точно такива резултати, за каквито са били създадени. Тоест, те работят много добре, макар на пръв поглед, както е в българския вариант, да изглежда обратното. Естествено е в различните държави резултатите от тяхното приложение да са оцветени от местна специфика, но ефектът от тях е един и същ. Неолибералната система работи добре, защото е създадена в полза на един елит, или на така наречения “един процент” от населението, и като такава тя безспорно изпълнява предназначението си. В нея коректив на бизнеса е само пазарът, който притежава мистичната характеристика да се саморегулира. Именно затова регулиращата, социалната и фискално активната държава трябва да бъде натикана в ъгъла и държана там. В този контекст за стойност на човека в смисъла на познатите хуманитарни ценности не може да се говори, тъй като тя е равна на коефициента му на производителност.

В последните години подобни критики се чуват от все повече икономисти и анализатори. Те се засилиха особено след 2016 година, когато самият Международен валутен фонд призна, че неолибералните практики са причината за днешното изключително разделение в доходите на “единия процент” и “деветдесет и деветте процента”.

Ситуацията в България е кристално ясно потвърждение на тези критики. Над 70 процента от трудово заетите са работещи бедни. Голяма част от останалите получават доходи, които гарантират по-скоро добро оцеляване, отколкото добър живот. Социалната държава отсъства, както и нейната фискална дейност, в смисъл на нерестриктивно данъчно облагане и реално инвестиционно участие в икономиката. По отношение на переспективата при социалното неравенство данни на Евростат сочат, че година след година пропастта между доходите на българския “един процент” и останалата част от населението нараства.

Макар и недотам радикално, заради разликата в развитието на икономиките, същото се случва и на Запад. Само че там вече знаят, че царят е гол и има противодействие на това развитие. В Съединените щати то доведе на власт Доналд Тръмп. От тази страна на Атлантика то спомогна за Брекзит, който в значителна степен е реакция срещу рестриктивните политики на неолиберална Европа, налагани и в Обединеното кралство.

В България, където потърпевша е огромната част от обществото, може да се очаква засилен уличен натиск за промяна. Онова, което би потушило уличното напрежение, е връщане към традиционните пазарни механизми, по-активна държава и възстановяване на социалния детайл. Въпрос е дали някоя политическа сила би  го направила дори и да има разбирането и волята за промяна. Най-малкото защото би се натъкнала на сериозна съпротива вътре и извън страната.

Генади МАРИНОВ