Лъжи умерено, кради по-малко!

Това е пълна безсмислица, смята Еми Барух.
 
Убеждението, че по отношение на възпитанието училището може да свърши онова, което не е направило семейството, е една от онези заблуди, които набъбват със същата скорост, с която намалява готовността на родителите да отделят време за собствените си деца. Тази идея е по особен начин преплетена и с едно друго убеждение, споделяно от не малка част от майките и бащите: че въвеждането на вероучение в училище ще помогне за изграждането на “нравствените устои на личността в съвременния свят на изкушения и морален упадък”. На такава подкрепа (и не само!) разчита Българската православна църква, която се готви за поредния опит в предстоящата парламентарна сесия да наложи задължителното изучаване на предмета религия в училище.
Цинизмът на „благочестивите“
Кой и как дефинира “упадъка”, “изкушенията” и “нравствеността” е обаче тема за свободни интерпретации според мирогледа, интересите и способностите на всеки. Именно тази свобода на интерпретациите вкарва детето в лабиринт от взаимно отричащи се постановки, в които нито има покритие между думи и дела, нито ориентири.
Как например стоят заедно в общото духовно пространство очакванията за благочестиво поведение на свещениците и цинизма на пловдивския митрополит, който има наглостта да прокълне живеещите без брак и сурогатното майчинство? Каква е санкцията на Синода за подобно поведение? И – ако предположим, че намеренията на Църквата по отношение на предмета религия се увенчаят с успех, как ще общуват учителите-богослови с деца, чиито родители съжителстват без брак?
Избирам този пример не само защото е откровена антитеза на заявените намерения, но и защото върху претенциите за досег с възвишеното най-силно се открояват двойните стандарти и откровените лъжи. Те обаче съвсем не свършват там.
 

Има ли място религията в училище?

Политическата класа, която задава тона в обществото, е щедра илюстрация за същото това лицемерие – благодарение на пъстрото биографично богатство на някои от най-успешните свои представители. Двойните стандарти, лицемерието и липсата на правила са естествената среда, в която живеем. Те са и естествените вълнения на всяко българско семейство, което лавира всекидневно в тяхната безпринципност, но нито има куража, нито икономическата свобода да им се противопостави.
Разделяй и владей!
Как се назначават, как се издигат и как забогатяват колеги, съседи и роднини е често обсъждана тема у дома. И без да бъдат формулирани като предписания, изводите за “печелившо поведение” сами се налагат. Как да кажеш на детето си, че лъжата и кражбата са неморални, че трябва да бъдат санкционирани, щом ти самият не смееш открито да произнесеш моралната санкция?!
Децата копират. Те възпроизвеждат това, което виждат у дома, на улицата, в училище. Липсата на синхрон между чуто и видяно създава онази разяждаща обстановка на “всичко е позволено”, “всичко се купува и продава”, “всичко е безнаказано”, от която най-талантливите български деца избягаха извън родината си.
Въвеждането на предмета религия не само че няма да помогне за изграждането на “нравствените устои на личността в съвременния свят”, но и съществува опасност некадърните проповеди да увеличат моралното лицемерие. Освен това – в една светска институция, каквато е образованието – по този начин биха могли да възникнат условия за конфесионална конфронтация. Засега министър Игнатов отстоява светскостта на българското образование. Неговият началник обаче е на друго мнение…

 
Еми  Барух, Дойче веле