Младите и смисълът
“Над 40% от младите хора до 25 години в България нито учат, нито работят” – из новините на в. “Труд”
Ден след студентския празник, в късния следобед се срещаме с първата учителка на моята дъщеря, вече известна германистка и преподавател в УНСС – или “университет №1 в България”, както най-често е представян в информационното интернет-пространство. Разговаряме привидно за какво ли не, а всъщност само и единствено за образованието – начално, средно, висше. Обсъждаме мотивациите и перспективите, отношението към учебния процес и възможностите за реализация тук и сега.
Преподавателката подчертава, че един от аргументите на нейните студенти да се отнасят небрежно към науката е, че мнозинството от бъдещите им работодатели не само нямат икономическо образование, а дори понякога нямат и средно. Наблюдава и сериозна “разфокусираност” в избора на специалност, повечето младежи следват по инерция, защото така настояват родителите им или пък така е прието, а и не знаят какво друго да правят. Нямат нагласа за самостоятелна работа, не притежават дискусионна култура и целенасочено мислене, очакванията са, че някой ще им диктува това, което трябва да се научи, направи и прочие.
Натрупване на примерите
В същия ден, само че преди обед, на Панаира на книгата съм разговаряла с професор по литературна история от Софийския университет, който изглежда напълно отчаян от студентите. На упрека ми, че е прекомерно черноглед, ми отговаря със следния пример: студентка-филоложка в трети курс тегли изпитен билет по темата “Яворов” и не знае нищичко, съвсем нищичко. Професорът я моли да назове поне едно заглавие на стихотворение и след тягостен и колеблив размисъл тя най-сетне изтърсва: “Армейци”.
Кой лиши младите от смисъл и ценности?
Това наистина звучи кощунствено за всеки литератор, пък и не само. Може дори да се приеме като нарицателно за тоталното невежество, но не бива механично да се прехвърля върху целокупната студентска младеж, въпреки че нерадостни констатации са правили пред мен и други преподаватели – от Югозападния университет, Медицинска академия и дори от висшите училища по изкуства, където очакванията да си мотивиран и амбициозен са повече от задължителни. Обобщенията обаче или изграждането на “единен профил” на средностатистическия български студент при всички случаи са некоректни – защото се омаловажават усилията и целеустремеността на истински посветените, знаещи и можещи млади хора, които имат ясна визия за бъдещите си реализации.
Няма как: вървим от частното към общото
Интересно е това драстично разминаване между “свръхпроизводството на висшисти” (май сме на първо място в Европа по университети на глава от населението) и реализационните хоризонти. Бързаме да упрекваме младите, без обаче да се запитаме какво им предлага обществото, към какви норми и правила ги насочва. А запитаме ли се, става безмилостно.
Достатъчно е да споменем несвършващия скандал около финансирането на научни проекти в Министерството на образованието и науката, неглижирането на БАН, непрекъснатите утилитарни натяквания от страна на финансовия министър, за да се убедим, че студентите не са единствените, които са зле ориентирани ценностно, избирайки чалготеките пред библиотеките. То е общо състояние на нездрав хаос и разрастваща се безперспективност – и, уви, най-засегнати са именно младите, защото смисълът им е отмилял, преди още да са го намерили.
Мирела Иванова; Дойче веле