Най-голямата опасност за България

Под диктата на този самоубийствен „дует“ не ни чака нищо добро, пише Ясен Бояджиев в коментара си.
В седмицата, в която си отидоха 41-ят български парламент и излъченото от него правителство, коментарите се въртяха преди всичко около въпроса какво да очакваме от новото, служебно правителство. Заради времевите и конституционните рамки, в които то може да се разпростре, отговорът на този въпрос е горе-долу ясен – въпреки характерното в такива случаи първоначално оживление, породено от разминаването между желано и възможно.
По-интересен и много по-важен е въпросът какво ни очаква после. В това отношение ясно предупреждение за опасността, пред която сме изправени, дават други събития, привлекли далеч по-малко внимание.
Популизъм без задръжки
В края на съществуването си, притиснат да отговори на многобройните и разнопосочни искания на улицата в условията на тежък цайтнот, парламентът вместо да се опита например да промени поне частично избирателния кодекс, две седмици се занимава със законопроект за промени в Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности. Под лозунги за повече прозрачност и борба срещу мафията авторите на промените се опитаха да разширят обхвата на закона с десетки хиляди лица, които не заемат никакви държавни длъжности.

 Какви ги свърши парламентът в последните дни от съществуването си?
Тук трябва да отбележим, че три години и половина парламентът се движеше по-скоро в обратната посока. Най-фрапиращият пример бе отказът да бъде предоставена информация за това накъде е „пренасочена” субсидията за т. нар. „независими” депутати – субсидия, плащана от данъкоплатците и послужила на управляващите да си напазаруват нужното им парламентарно мнозинство. Отказът бе аргументиран с думите, че тази информация представлявала „лични данни”.
Което не попречи на депутатите да посегнат с въпросния законопроект на личните данни на най-разнообразни категории частни лица, нямащи никакъв достъп до каквито и да било публични средства, като например представители на частния бизнес и дори на гражданския сектор. Същевременно, кой знае защо, законопроектът не предвиждаше нищо по отношение на ръководствата на хилядите държавни и общински фирми.
Естествено, претендиращият за „прозрачност” законопроект бе прокаран напълно непрозрачно и в нарушение на законовите изисквания за финансова обосновка, оценка на въздействието, предварително публикуване и публично обсъждане, както и в нарушение на парламентарния правилник.
Но това е най-малкият му проблем. Защото той потъпква елементарни демократични норми в драстично противоречие с философията на действащия закон, със Закона за личните данни, с Европейската конвенция за правата на човека, със законодателството на Европейския съюз и с Конституцията на България.
На всичко отгоре е практически неприложим и напълно безсмислен от гледна точка на официално прокламираната цел – борбата срещу корупцията. Той може да послужи единствено на авторите си – за атаки и разчистване на сметки с неудобни политически противници, за имитиране на съпричастност с „исканията на хората” и извличане на политически дивиденти, които отново да ги вкарат в парламента.
Авантюри под натиска на улицата
Подобни законодателни безобразия вървят паралелно с исканията на улицата, които стават все по-много, все по-радикални и все по-ирационални. Така напоследък протестите ненадейно, или по-скоро логично, се насочиха към железопътните гари – лягайки на релсите, протестиращите спираха влакове с надеждата по този начин да спрат и приватизацията на БДЖ „Товарни превози”. И няма да е никак учудващо, ако успеят. Защото ако управляващите не се вслушат в исканията им, със сигурност ще го направят малцината кандидат-купувачи – и ще се откажат от участие. А те и без това не горят от ентусиазъм, сделката и без това виси на косъм. Защото, противно на широко разпространеното сред протестиращите мнение, „Товарни превози”, както и цялото БДЖ, са непечелившо, амортизирано, системно разграбвано, неефективно предприятие. То има крещяща нужда от професионален мениджмънт и големи инвестиции, които държавата не е в състояние да предостави. А приватизацията му е важна не само заради собственото му оцеляване и развитие, но и защото ще даде глътка въздух за спасяването на цялата, затънала в стотици милиони дългове компания БДЖ.
Ако влаковете наистина спрат, последиците от това ще са много по-страшни от приватизацията
Ако тази приватизация се провали, лягащите по релсите народни маси ще имат възможност бързо и „на живо” да видят последиците от революционния си патос. И да изберат – дали да плащат от джоба си споменатите дългове, както и билетите на пътуващите и заплатите на работещите в железниците, или да наблюдават как допотопните влакове ще спрат окончателно от само себе си. Със съответните икономически и социални последици, които са далеч по-страшни от приватизацията.
„Няма страшно…“
Най-голямата опасност, пред която сме изправени, е в ситуация като днешната да спечелят най-кресливите – и в политиката, и на улицата. Във вакханалията на настъпилото популистко наддаване, на сериозните и отговорни политици-реформатори, доколкото ги има, им остават малко шансове – за сметка на онези популистки политици и партии от типа „търчи-лъжи”, готови на всичко в името на собственото си оцеляване. Включително на безсмислени, но харесващи се на тълпата, откровено антидемократични и мракобесни жестове като един от последните законодателни актове на отишлия си парламент.
Горе-долу същото се случва и на улицата: в потока на насоченото към всички и всичко народно недоволство най-отгоре изплуват най-елементарните, най-левичарските и антипазарни заблуди и предразсъдъци, водещи единствено към катастрофа. Като искането за спиране на приватизацията в БДЖ.
Под диктата на този самоубийствен „дует” не ни чака нищо добро. И зависи преди всичко от избирателите дали тази опасност ще бъде избегната или не. Не са прави онези, които се самоуспокояват, че „няма страшно”, защото избраната посока към демокрация, пазарна икономика и върховенство на закона е така или иначе необратима. Напротив. Не е.

 Ясен  Бояджиев; Дойче веле