Позната криза, безпрецедентни грешки

Наскоро Бел, Бруукс и Муур (2009) публикуваха кратка история на една кредитната криза. Те показват, че началото й е породено от проблеми с ликвидността, предизвикани от невъзможност за изплащане на дългове. Коментираха и тъжните последствия като евентуални фалити и не пропуснаха, естествено, лобизма на финансовите кръгове за държавна намеса.
Един малък детайл прави този исторически преглед много интересен – става дума говореха за кризата от… 1294 година. Сюжетът се върти около италианското банкерско семейство Рикарди, което изпълнява ролята на бирник и посредник на английската корона, предимно при нейните задгранични операции. При едно прехвърляне на вземания от папски данъци, обаче, банкерите Рикарди се оказват в цветущо финансово здраве на хартия, но декапитализирани на практика. С една дума – с прекалено много „отровни активи“, които не могат да превърнат лесно в ликвидност.
Най-лесното „решение“ веднага хрумва финансистите Рикарди – да поискат държавна намеса, отсрочка и помощ от английската корона, и опит да прехвърлят проблематичните си вземания от Папата с аргумента, че той е в по-добра позиция да ги събере. И ако по това време имаше централна банка, сигурно щяха да поискат тя да изкупи дълговете им и да налее милиарди флорини именно в тяхната банка. Къкви са аргументитеи на Рикарди? Много познати – „нашата банка е твърде големи, за да фалира!“
За техен лош късмет, в тези времена с чувствително по-неразвита икономическа теория Едуард I, кралят на Англия, взима най-правилното решение: никой не е твърде голям, за да не му се позволи да фалира. Така че той конфискува активите им и се опитва да събере пари чрез данъци. Без успех. Онова, което го спасява е пазарът, който му предлага дългосрочно партньорство с друга италианска фамилия – Фрескобалди. Отказът от държавна помощ на практика по никакъв начин не пречи на активното развитие на прохождащата италианска финансова индустрия, която бележи най-голям разцвет именно през Ренесанса, оставена да се възползва от свободния пазар.
И именно във времена, когато щедрото харчене на парите на данъкоплатеца по кейнсиански принципи изведнъж става желателно, не е зле да си припомним, че кризата далеч не е безпрецедентна. Безпрецедентни са само безотговорните харчове на правителството на фона на неизпълнението на един твърде оптимистичен бюджет…
Антон Герунов, стажант в ИПИ.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *