Скандално. Но, уви, нормално.

Разбираме го от начина, по който съдийката гледа на репортерския диктофон.
Коментар на Татяна Ваксберг:
Репортерският диктофон е нещо, което е направо нелегално, ако не е използвано от полицай и разрешено от съдия. Тази преценка е направена в дело за клевета, заведено срещу русенската журналистка Ася Пенчева заради нейна статия във вестник „Утро“. Текстът разказва за малтретирането на деца в един дом и се осланя на интервю, взето от очевидец на насилието. Авторката е публикувала едно към едно части от това интервю, но очевидецът после се отметнал от казаното и завел дело за клевета срещу журналистката.
За да докаже, че е публикувала именно това, което е чула, журналистката е представила в съда аудиозаписа от интервюто. Именно за този запис става дума – той е бил отхвърлен от съдийката с нечувания аргумент, че това доказателство не е било събрано по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. Като че ли журналистката е назначена за прокурор, тръгнал да арестува престъпници и да ги представя пред русенската съдийка Ралица Русева.
Къде Ви е скафандърът, госпожо?
По-внимателен поглед към това дело показва, че то е внушителна поредица от правни и социални абсурди, но отношението към аудиозаписа определено печели златния медал в цялото съревнование. Репортерският диктофон просто не може да се разглежда като специално разузнавателно средство, както журналистът не може да се смята за полицай или прокурор. Оставаше сега да осъдим съдия Русева заради това, че е влязла в залата без да е облечена в задължителния за космонавта скафандър.
 

Низ от абсурди

Колкото и абсурдно да е решението на русенския съд, трябва да приложим към него едно смекчаващо вината обстоятелство: този съд със сигурност не е виновен за това, че журналистическата професия е пренебрежим елемент в българското ежедневие, симбиотично свързан с държавната власт. Както посочват „Репортери без граници” и „Фрийдъм хаус”, свободата в българските медии прогресивно намалява, пресата е все повече свързана с властта и зависима от нея. Както пък сочи емпиричният опит, прекалено много журналисти все повече се разглеждат като говорители на властта, вместо като носители на информация.
Покорството на псевдожурналистите
Почти простимо е, ако на този фон объркаш журналиста с държавен служител и поискаш от него да спазва някаква неотнасяща се до него процедура. Понякога дори изглежда, че покорството, с което много журналисти се съгласяват да са пиар на властите напълно заслужава и ответната реакция от типа на тази в русенския съд. Големият проблем е обаче там, че десетките псевдожурналисти надали биха стигнали до съд заради материал от типа на инкриминирания в Русе. В съда по-често се озовава тъкмо малцинството на истински работещите.
Добре, че интернет е по-гостоприемен от съда и ни позволява да чуем кой какво казва в прочутия разговор, за да преценим кой е прав и кой не е. И да видим, че нашият извод ще се размине драматично с този на правосъдието.

Татяна  Ваксберг, Дойче веле

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *