Социалната цена на хвалбите от чужбина

 
Преди да обясня какво означава това епохално изречение, искам да припомня как едно време неолибералните идеолози обичаха да извиняват неолибералните политики на приватизация, дерегулация, регресивно данъчно облагане и др. с доктрината “trickle down.” Буквално това означава “изтичане надолу.” Тоест идеята е, че ако позволим на богатите да стават още по-богати, това е за нашо добро също, защото богатите ще имат повече пари да влагат в производство, икономиката ще расте и ще забогатяваме всички дружно.
След като вече дори мейнстрийм организации като ООН тръбят, че разликата между богатите и бедните става все по-огромна и непреодолима и е очевидно, че никой не вярва в trickle down щуротиите (освен по-наивните като ИПИ) нещата като че ли започнаха да стават по-ясни. В цитираното по-горе изречение в прав текст се казва, че икономическия растеж цели не подобряване на материалното състояние и стандарта на живот на населението на България, а подобряване единствено способността на държавата да обслужва дълговете си (основно към международни кредитори.) По същия начин убедеността ни в принципа trickle down се разпада, когато акциите на дадена компания тръгнат нагоре всеки път, когато последната обяви уволнения (А това е вече почти природна закономерност). Вече е повече от ясно, че trickle down е trickle up и интересите на кредиторите и чакащите дивиденти акционери са по-важни от тези на хората, които всъщност с труда си произвеждат цялата стойност и богатство дето се разпределят нагоре.
Да повторя, икономическият растеж на България няма за цел нашето благоденствие и по-високи стандарти, а възможността на финансови елити да си получават винаги парите, независимо от природата на инвестициите им. Това не е правилно дори според мейнстрийм икономически теории, защото създава т.нар. “морална опасност.” С други думи, какво ми пречи да дам заем на 8-годишно дете или на невменяем човек, след като знам, че държавата ми го гарантира със сигурност и каквото и да стане няма да си загубя парите? Моралната опасност създава огромен риск от безумни спекулации и инвестиции, както видяхме с фиаското на финансовата криза от 2006-20~~.
Тоест, вместо да бъдат наказани с фалити от пазара за глупавите им ходове, както е по учебник (както всъщност се случва с малки производители и индивидуални притежатели на ипотекирани имоти), банките бяха всъщност наградени чрез тлъсти пакети “хуманитарна помощ” извадени от държавните бюджети. Това са пари, които никога няма да бъдат върнати, видно е от последните скандали около въвеждането на т.нар. данък Тобин, с който търговията с бонове евентуално ще се облага с 0.1%, а тази с деривативи с още по-мизерния 0.01%. Най-големата офшорка в света – Великобритания, подкрепена от офшорката Малта, Швеция и, изненадващо, България (изглежда съм пропуснала момента, в който сме решили да стане офшорен финансов център и ние) саботитат предложението за данъка под предлог, че ще нарани финансовите им сектори. Тоест, банките, които бяха спасени с данъците ни сега отказват да дадат малко нещо обратно и да поемат своята отговорност във финансовата кочина, която създадоха (както и за последствията й, като увеличената безработица и намалените бюджети).
Но да се върнем на проблема с международните кредитори. В момента италианската държава изплаща лихви от над 7% върху държавния дълг, продаващ се на международните капиталови пазари. Но при около 1-2% очакван икономически растеж годишно, 7% лихва създава абсолютно неустойчив и давещ държавата дълг.
Въпреки това спекулирането с дълга не спира, няма и да спре (въпреки технократското правителство), защото финансисите знаят, че Европейският съюз гарантира изплащането на дълговете. Каква форма възприемат тези гаранции? ЕС налага на длъжниците драконовски мерки за икономии (описани като “фискална дисциплина” в цитата от Дневник), за да може почти всичко, което държавата печели (от данъци, концесии, приватизации, акцизи и тн) да служи за изплащане на дълговете й вместо за развитие, социални грижи и др. форми на редистрибуция на печалбите от общите блага.
Връзката между държава и граждани, олицетворена от такива институции като (прогресивно) данъчно облагане, което пък гарантира поне минимална отговорност и отчетност на държавата пред гражданите й, както и моралното право на държавата да ръководи развитието и да гарантира равните права и добри условия на живот на гражданите й, изглежда невъзвратимо прекъсната. Съвременната държава изоставя гражданите си и приема ролята на висш гарант на кредиторски и инвеститорски печалби (вижте тази  статия за пример как приватизирането на общите природни блага водят до ерозиране както на връзката държавата-гражданин, така и до изтъняване на бюджета, който мерките за икономии правят дори още по-недостъпен за най-нуждаещите се).
С други думи, държавата се е превърна в административен апарат по набирането на средства за международните кредитори, но тези средства не се набират по един и същи начин от всички. Това е така, защото тя също се съобразява и с националния капитал (независимо дали е собственост на местна или транснационална корпорация), като им дава всевъзможни данъчни облекчения. Точен пример е приемането на плосък данък и увеличаването на индиректните данъци, товарещи гражданите (например ДДС, акцизи, но също и жилищни данъци). Това неравно облагане съчетано с данъчни облекчения за най-богатите и субсидии за тях, поставя допълнително напрежение над бюджета, правейки събирането на средствата за заплащанията на международните кредитори още по-сложно. За това държавата е принудена да търси краткосрочни решения за набирането на нужните средства чрез продажбата на концесии, приватизации, орязване на социалните харчове (затваряне на училища, болници, гари, пощи и т.н.).
Това решение, разбира се, е временно и е идентично с поведението на наркоман, който продава телевизора на баба си, за да си набави дневната доза хероин. Утрешната доза хероин обаче е под въпрос и проблема продължава най-нахално да се появява. Това поведение на държавата не лишено и от съответния стимул от международните финансови институции, които предоставят допълнително кредитиране за извървшането на разпродажбите на обществената собственост. Примерът тук е с поведението на Световната банка и БДЖ. Световната банка дава заем от 460 милиона лева на железниците да се “престуктурират,” което означава масови уволнения и закриване на определени трасета (например между по-малките населени места, защото не са рентабилни). Което пък означава железница, която не служи на гражданите и жителите на България, а на международни кредитори и вероятно местни бизнесмени, които ще са по-склонни да плащат по-скъпи билети за бързи Сименс влакове София-Бургас. Такова е положението във всички европейски държави, където от общодостъпна и еко-френдли услуга, железницата стана привилегия само за богатите, за които е въпрос на живот и смърт да стигнат от Флоренция до Милано за 2.20 часа вместо за 2.40 часа както беше със старите влакове.
Всичко това превръща държавата в наркоман, пристрастен към международния дълг и постоянно търсещ какво още да разпродаде, за да си набави дневния fix, като затъва все повече и повече.
Време е да решим в каква държава искаме да живеем: в държава на гражданите, пазителка на техните права и публични блага или в държава на кредиторите, в която гражданите са просто щайга с лимони, от които стойност бива изцеждана докато се спихнат и бъдат захвърлени на боклука без грижа за благополучието и достойнството им. Или докато се самоубият, преди да бъдат изцедени напълно. Увеличените самоубийства, влошено здраве и депресии е социалната цена на похвалите от Муудис за доброто обслужване на международните кредитори от страна на българската държава. Икономистите и политиците може и да забравят, че зад всяка цифра в абстрактната статистика стои конкретни човешки същества, затова трябва да им го напомняме.

Бай Далай