С конфискацията правителството ще изгуби легитимността си
Аз съм свободен човек, имам право над собствеността си и да, невинен съм до доказване на противното. Това са права, които са ми присъщи и са неразделна част от мен. Те не идват от правителството или конституцията, а са мои естествени права. Всеки, който твърди друго, е диктатор – той иска да диктува и разполага с живота ми, да ми дава права и да ги отнема. Няма значение дали в случая говорим за един човек или за колектив, никой няма право да отнема това, което ми е присъщо по природа.
Проектозаконът за конфискация на незаконно придобитото имущество отнема тези права от мен и всеки друг. В този проект се казва, че имущество може да бъде конфискувано, тоест отнето от даден човек в полза на държавата, без този човек да бъде виновен, тоест без влязла в сила осъдителна присъда. Няма значение дали е виновен или не, повдига се обвинение и започва конфискация. Тук дори не говорим за тълкувания на принципа „невинен до доказване на противното” или дори „виновен до доказване на противното”, тук няма доказване, има просто „виновен по презумпция” или виновен по решение срещу кого да се повдигне обвинение. Доказването е нещо, което се случва пред съд, а тук съд няма, тук има конфискация.
Законът и сега не е добър, но поне не отнема правата на хората. Понякога ги нарушава, но тези права пак ги има и може да се търси възмездие. Когато твое право е нарушено, ти можеш да го защитиш в рамките на правния мир, но когато това право е отнето, то битката (защитата) се случва извън правния мир.
Например, сега е възможно да започне разследване и имуществото ти да бъде запорирано при подаден анонимен сигнал. Това не звучи много адекватно, но в случая поне говорим за запор, тоест държавата казва, че има нещо за изясняване (води се разследване) и докато не се изясни (решение на съда), имуществото се запорира. То не се отнема, а просто „става ничие” до момента, в който стане ясно дали си виновен или невинен. Възможностите за злоупотреби с власт тук са очевидни, но поне правото ти (на собственост) не се отнема по презумпция. Нещо повече, веднъж спечелил делото в своя полза (невинен), имуществото се „връща” при теб и дори можеш да потърсиш отговорност за действията на властите.
Новият вариант е съвсем друга история. Вече нямало да има произволни разследвания по анонимен сигнал и щяло да се отнема само имущество на значителна стойност. Казано по друг начин, ще се борави с истински и сериозни сигнали и ще бори само организираната престъпност. Тези оправдания обаче не струват – да се даде подписан сигнал срещу някого не е толкова трудно, особено ако държавата го е нарочила. Всъщност и без да е намесена държавата (без да нарочва някого и да стимулира подаването на сигнал срещу него), едва ли има богат човек в България, който да няма врагове или поне хора, които го мразят, завиждат му и т.н.
Ето примерен сигнал – „Добър ден, днес се разходих из Бояна и видях едни „сараи”, които май били на някакъв хидроексперт. Че откъде хидроескерт ще има пари за сараи? Подавам сигнал срещу него. С уважение и подпис”. Ето ти подписан сигнал с конкретна информация и сараите са конфискувани. Много хора биха били доволни от това развитие на нещата, но примерът не е случайно избран – всеки човек има права. Няма значение какъв е, колко е обичан или мразен, всеки един е свободен, има право на собственост и е невинен до доказване на противното. Ако държавата наруши правата на един, тя ги нарушава на всички. Ако мразеният няма право на собственост, то и аз нямам. Ако богатият няма право на собственост, то и аз нямам. В крайна сметка един ден и аз мога да стана богат или мразен, а може и двете. Правата нямат условия, те са присъщи на всеки един човек. Затова тук не говорим за закон за организираната престъпност, а за закон, касаещ правата на всеки един от нас.
Аз не защитавам конкретни хора, а защитавам техните права, под което се подразбира и моите права. Точно 100 години преди България да се освободи от турско робство умира Франсоа-Мари Аруе, по-известен като Волтер. Негови са думите „Аз не съм съгласен с Вашето мнение, но съм готов да умра за правото Ви да го изказвате” – тук говорим за принципи и права, не за конкретни хора и тяхното битие.
Три години преди смъртта на Волтер, по време на американската революция Патрик Хенри произнася знаменитите думи „Дайте ми свобода или ми дайте смърт” (“Give me Liberty, or give me Death”) пред Томас Джеферсън и Джордж Вашингтон. Година след това последните двама подписват Декларацията за независимостта на САЩ, която отстоява принципите, описани в първият параграф на тази статия – „Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждими права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие”. Думите „Свобода или смърт” стават символ и в България, но през годините свободата и правата на хората често биват потъпквани и то от собствените им управници.
Проектозаконът за конфискацията е голяма грешка. Ако този закон стане реалност в този си вид, в минутата, в която бъде отпечатан в Държавен вестник, българското правителство ще изгуби легитимността си. Власт, която не признава естествените права на хората, е репресивна, един вид демократично постигната репресия. Демокрацията обаче не отменя правата на хората. Ако ще всички хора да гласуват срещу правото ми на собственост, то пак си е мое право. Това право не подлежи на гласуване или решение на управниците. Ако ще всички експерти да се изкажат срещу моето право – Венецианска комисия или дори някоя „Вселенска” комисия, то пак си остава мое право. Никой не може да отмени с аргументи от сорта на „за доброто на хората” естествените ми права. Справедливост може да има само тогава, когато хората са свободни, имат право над собствеността си и са невинни до доказване на противното. Всички друго рано или късно се изражда и умира…
Томас Джеферсън веднъж е казал, че „когато несправедливостта се превърне в закон, съпротивата се превръща в дълг”.
Петър Ганев, ИПИ