Трябва ли да важи за политиците презумпцията за виновност?

Както е тръгнало, в следващите изборни цикли в Хърватия ще бъдат много по-популярни „безименните“ политици от онези, които са „брандирани“, защото все по-голям е броят на актуалните и бивши носители на политически длъжности, с които се занимава правосъдието по различни начини, но във всички случаи интензивно. И при това за най-широк обхват нарушения на закона. Бившият премиер Иво Санадер, бившият вицепремиер Радимир Чачич, бившият министър Петър Чобанкович, бившият областен управител Бранимир Главаш, актуалната областна управителка на Сисачко-масловачката жупания Марина Ловрич-Мерцел, актуалният кмет на Вировитице Ивица Кирин, актуалният кмет на Вуковар Желько Сабо, кметът на Дубровник Андро Влахушич… Някои от тях са в затвора, някои – в ареста, други са заподозрени, четвърти са с условни присъди, а пети работят за общото благо след изтичане на присъдите им.

Жалко е, че не са работили безусловно за общото благо, докато бяха на политическа длъжност. И докато този списък постоянно се разширява, избирателите малко-по малко решават да подкрепят до вчера непознати политици, като цяло от по-младото поколение, които засега в отделни местни самоуправления се превръщат в носители на изпълнителна власт: в Омиш, Меткович, Кутьево… Избирателите не знаят много за тях, но предполагат ключово нещо – почтени са или поне едва ли може да са по-лоши от предишните. Това означава ли, че консумирането на политическа власт в Хърватия все повече се превръща в утежняващо вината обстоятелство и съответно всеки на власт да е a priori заподозрян?

По отношение на правото, нещата са ясни. По отношение на политиката, също са ясни, но често се злоупотребява с тях. Принципът за невинност е един от правните темели, според който всеки заподозрян или обвинен за престъпление се смята за невинен, докато окончателната съдебна присъда не докаже, че е виновен. Без такова схващане и регулиране на процедурите, правната система на секундата би изпаднала в пълно беззаконие и неправда. И при това се доказва наказателна отговорност, а не невинност. При обратния случай всеки би бил виновен, докато не се докаже, че е невинен. Като цяло, правното начало за липсата на престъпление без съответнен закон, съответно липсата на наказание без същия този закон, се съдържа в добре известната крилата латинска фраза:Nullum crimen, nulla poena sine praevia lege poenali, която представлява най-широка обществена ценност.

Когато се прилага, това начало легитимира правовата държава и демократичната система. Тогава как да реагираме, когато носителите на властта на различни нива и позиции в държавата системно нарушават законите на същата тази държава, а някои от тях запазват постовете си? Важи ли за политиците вместо презумпцията за невинността, презумпцията за вината, тъй като, както ефектно е заключил английският историк и политик лорд Джон Далбърг-Актън (1834 – 1902), всяка власт покварява, а абсолютната власт покварява най-много. Няма съмнение, че политическата мощ, дори и на фона на останалите видове мощ, най-вече икономическата, си остава най-влиятелната в държавата и обществото. Властта, чрез своите клонове – законодателен, изпълнителен и съдебен – приема закони, прилага ги и решава кой как ги нарушава. Онзи, който разполага с политическа власт, просто не е равнопоставен на всички останали. По-точно – винаги трябва да бъде в по-отговорна позиция.

Отговорност обаче не означава автоматично вина. За всички притежатели на власт в държавата трябва да важи презумпцията за политическа отговорност. В случай на нарушението й, санкциите също трябва да бъдат политически, така както в случая с правната отговорност санкциите са правни. Нарушили ли са закона губернаторката Марина Ловрич-Мерцел и кметът Желько Сабо или не това ще реши единствено правосъдието. Всички са невинни, докато не се докаже тяхната наказателна отговорност. Дали обаче са отговорни политически за ситуацията, в която се намират няма никакво двоумение. Са. Техните оставки от изпълнителните и партийни длъжности не би трябвало изобщо да са предмет на каквито и да било сметки. Оставки се подават и за най-малкото доказателство, което твърдо сочи към правна отговорност.

Нещо повече, при правните дела винаги съществува възможност за освобождаване от наказателна отговорност, но за политическа отговорност важат друг контекст и време. Тя представлява отношение спрямо доверието между гражданите, дефинирано законово и времево, и онези, които взимат колективни решения от тяхно име. Изневерят ли политиците на това доверие, губят легитимност, а тя е фундаментът на тяхната публична длъжност. Затова, политическата отговорност е началото, което трябва занапред да се обвързва с притежанието на власт. Никой не е виновен в аванс, дори и политиците, независимо какво си мислят мнозина от тях. Но всички политици в аванс са отговорни за оправдаване на доверието, което избирателите са им дали.

За съжаление в Хърватия има малко примери за поемане на политическа отговорност. Макар изнудена и оправдана, оставката на Мирела Холи от министерския пост след намеса, свързана с работното място на нейна позната, не само не прекъсна политическата й кариера, но дори й вдъхна нов живот. Разбира се, на фона на всички останали смекчаващи обстоятелства. Очевидно е, че хърватските избиратели подкрепят практиката, за която в Хърватия няма правило, но която в редица консолидирани демокрации е обичайна.

Това е да поемаш отговорност за политическата длъжност, която заемаш и в случай на злоупотреба с тази отговорност, да подадеш оставка. И евентуално да се опиташ да заслужиш наново доверието, при това на избори, на които избирателите ще си дадат мнението за това, което се е случило. Най-интересни са ситуациите, при които окончателно осъдени политици след отслужване на наказанието се опитват да продължат политическата си кариера. Могат ли и на тях да простят избирателите и отново да им дадат доверието си? Отговорите можем да получим изключително бързо, когато някой от тях се озоват на свобода скоро. С това обаче не бива да пренебрегваме и „марката“ бивши затворници.