Петролното богатство е проклятие за бедните страни

Петролът може да бъде проклятие за бедните страни, смята редакторът на сп. Foreign Policy Мойсе Наим, в статия, публикувана от Financial Times.
Петролът е проклятие. Природният газ, медта и диамантите също са опасни за състоянието на една страна. Оттук идва и едно прозрение, което е толкова мощно, колкото е и контра-интуитивно: бедните но богати на ресурси страни са недоразвити не въпреки въглеводородните и минералните си богатства, а именни заради тях. По един или друг начин, нефтът – или златото, или цинкът – ви правят по-бедни. Този факт е труден за вярване, а изключения като Норвегия и САЩ често са използвани, за да се спори, че нефтът и всеобщият просперитет могат да вървят ръка за ръка.

Рядкостта на подобни изключения обаче, не само потвърждава правилото, а и показва какво е необходимо, за да се избегнат последствията от базирано на природни ресурси богатство: демокрация, прозрачност и ефективни обществени институции, които са отговорни пред гражданите. Това са важни предварителни условия за по-техническите аспекти на рецептата, включително необходимостта да се поддържа макроикономическа стабилност, предпазлив мениджмънт на обществените финанси, инвестиране на част от приходите в чужбина, създаване на „фондове за краен случай“, диверсификация на икономиката и гаранции, че местната валута няма да достигне прекалено високи стойности.

Всичко това звучи разумно и след като Бразилия, Гана и други страни предстои скоро да се превърнат в големи петролни играчи, можем да очакваме да станем свидетели на редки случаи на тези препоръки. За нещастие, за повечето недоразвити страни, предложените защити са толкова утопични, колкото и по-големите цели, за постигането на които е предложено да помогнат. Страните, които вече имат тези институционни сили, няма защо да се притесняват от проклятието на ресурсното изобилие. Също като при автоимунните болести, в останалите страни самият проблем пречи на създаването на решение. Концентрацията на сила, корупцията и способността на правителствата да пренебрегват нуждите на населението, правят проклятието трудно за устояване. Йуан Пабло Перес Алфонсо, министър на петрола на Венецуале през 60-те години и един от основателите на ОПЕК, беше първият, обърнал внимание на проблема. Петролът, каза той, не е черно злато; това са екскрементите на дявола. Оттогава досега, прозрението на Перес Алфонсо беше проверено и потвърдено от икономисти и политически експерти. Те документираха, че от 1975 г, икономиките на неразвитите, богати на ресурси страни са нараствали по-бавно от страните, които не могат да разчитат на износа на минерали и суровини. Дори когато има растеж, стимулиран от износа на ресурси, той рядко води до пълните социални придобивки на растежа. Базираните на износ на ресурси икономики имат една обща черта. Всички те имат обменни курсове, които насърчават вноса и пречат на износа на почти всичко освен главното им производство. Не че техните лидери не разбират нуждата от диверсификация; всъщност, всички износителки на петрол инвестираха усилено в други сектори. За нещастие, малко от тези инвестиции успяват, предимно защото обменният курс пречи на развитието на селското стопанство, производството, туризма и други сектори. Освен това съществува и проблемът с курса на самата изнасяна суровина. За последните 24 месеца, например, петролът се покачи от по-малко от 80 долара за барел до 147 долара, след това спадна до 30 долара, след което отново се покачи до 60 долара. Тези цикли на издигане и спад имат значителен ефект. Бумът води до прекомерни инвестиции, поемане на необмислени рискове и прекомерна задлъжнялост. При последвалия спад се стига до банкови кризи и драконови бюджетни съкращения, които вредят на бедните, които са зависими от правителствените програми. В допълнение, петролният ръст не води до създаване на работни места в обем, съизмерим с ефекта му върху икономиката. В много от тези страни нефтът и природният газ са отговорни за над 80% от приходите на правителството. В същото време в тях са заети под 10% от работната сила, което увеличава икономическото неравенство. Може би още по-важно е, че петролното проклятие подхранва лошата политика. Правителствата на подобни страни не се нуждаят да облагат с данъци населението, за да събират големи данъчни постъпления. В резултат на това техните лидери могат да си позволят да не отговарят пред данъкоплатците, които на свой ред имат честно паразитна връзка с държавата. Със способността си да разполагат с огромни финансови ресурси практически по свое желание, подобни правителства неизбежно се корумпират. След като веднъж са дошли на власт, подобни правителства са трудни за сваляне, като използват огромните обществени ресурс, за да купуват или репресират политически опоненти. Статистически, авторитарната петролна страна е по-малко вероятно да постигне демокрация от бедната на ресурси автокрация. Богатите на петрол правителства в развиващите се страни харчат 2 до 10 пъти повече за военни разходи от страни с ниски или средни доходи и е по-вероятно да воюват. Повечето страни-износителки на петрол, които нямат силни демократични институции преди да започнат износа, създават негостоприемна за демокрацията среда. Това обяснява защо различните решения, използвани от богатите на ресурси страни, за да избегнат ефектите на промените в цените на суровините, фискалните излишъци, задлъжнялостта, пречещите на износа обменни курсове и други проблеми рядко работят. Средствата за тях биват използвани преди да са необходими или се пропиляват в лоши инвестиции. Загубени ли са всички надежди за бедните страни, богати на природни ресурси? Бне съвсем. Чили и Ботсвана са две успешни истории на континенти, където проклятието на ресурсното богатство иначе е имало разрушителен ефект. Как са успели да се опазят обаче е все още мистерия. Разкриването на тайната на тяхното измъкване от ресурсното проклятие може да спаси милиони от екскрементите на дявола, но все още никой не го е постигнал.

БГНЕС