Да се върнем в българската 1936-та

„Назначи се голяма комисия от важни лица – специалисти, учени, академици, икономисти, финансисти, инженери, архитекти, химици, ботаници, зоолози, лекари, хигиенисти, филолози, да се срещнат, да видят, да разучат, да разсъдят, да решат…“ Така през 1936 г. лице с инициали Д.И.С. започва да огласява сведения от мащабна секретна разработка на българската държава – става дума за проекта „ЧЗКВСГ“.
По онова време Д.И.С. е на 59 години. Криейки се зад псевдонима Е.П., той вече е написал множество критични към държавата ни бележки. С осветяването на ЧЗКВСГ обаче нихилистичното му отношение стига до крайност. Този път секретните данни са публикувани в периодичния печат под рубриката „Мили родни картинки“, с което стават достояние на българската общественост и провокират неприязненото й отношение към властта. Твърдението, че държавата неоправдано харчи милиони левове за десетки кухи комисии и служби, подкопава усилията на тогавашното правителство „да се излезе от затрудненото стопанско положение и да се подобри всестранно животът и поминъкът на бедствующия български гражданин, главно на трезвия и трудящия се земеделец и работник.”
Потъналите левчета
Говори се, че по нареждане на премиера Георги Кьосеиванов вътрешният министър Иван Красновски привикал лицето Д.И.С., по прякор Е.П., за да го респектира (с истинските факти, имам предвид, да не си помислите друго).
Но вече било твърде късно! Под прозорците на МВР се били събрали хиляди възмутени граждани, които скандирали „Оставка! Оставка!”, а изчервеният от срам Красновски излязъл пред множеството, признал, че изнесената информация не е съвсем изопачена, и обещал никога повече в неработещи комисии или служби да не потъне и левче… Разбира се, последното си го измислих.
 

Преди и сега – прилики и разлики

Нито тогава, нито през следващите близо 80 години се е случило български министър да се изчерви чак толкова. Не се е случило и хиляди граждани да се възмутят до такава степен, че да поискат сметка за неоправдано харчене, още повече за съществуването на неработещи комисии или служби.
Ето защо практиката не само продължила, а започнала да процъфтява, като с времето това се отразило на броя на комисиите и службите, в които потъвали не едно, а много левчета, и към чието бездействие гражданите питаели странно безразличие.
Веднага давам актуален пример: По време на миналия парламентарен контрол (24 февруари) министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов призна, че Центърът за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност, станал популярен като БОРКОР, не работи с пълен капацитет и вероятно ще бъде „реално окомплектован” през лятото. Заявявайки това, той изобщо не се изчерви, въпреки че преди година даде същото обещание, а за закъснението научихме от критичния мониторингов доклад на ЕК от началото на февруари.
Комисии и комисийки, служби и службички
Дотук добре, както казал падащият от 16-тия етаж, когато стигнал до седмия, но в случая се налага да припомним и друго: БОРКОР беше създаден още през лятото на 2010 г., като се планираше там да работят 155 служители – 40 на постоянен щат и 115 командировани временно от други администрации. В момента в него се трудят 10 души, но в същото време във финансирането му няма промяна. До 2013 г. за дейността му са предвидени 16.5 млн. лв. Само тази година от тях ще бъдат похарчени 4.8 млн., от които 579 000 лв. – за заплати…
„Година след старта на проекта не е ясно какво точно е предложило звеното и по какъв начин изливането на пари в тази посока е повлияло (ако въобще е повлияло) върху борбата срещу престъпността и корупцията”, коментира „Правен свят” през декември 2011 година.
На свой ред БОРКОР отвърна на съмненията с уверението, че тепърва обществото ще получи като резултат „не единични мерки, а пакети от такива, състоящи се от съгласувани единични, обединени в една затворена система от мерки срещу корупцията и организираната престъпност“ (?!?). За по-сигурно беше припомнен и фактът, че през август м.г. правителството обяви намерението си извън този център да бъде създаден още един междуведомствен съвет за координация, който „ще осъществява цялостен мониторинг и прилагане на необходимите решения“ (?!?).
 

БОРКОР, или до следующото заседание

„Меркел харчи пари, за да ни подпомогне”, обясни премиерът Борисов, когато представяше ръководството на БОРКОР (ако не друго, то ръководство отдавна има), успокоявайки, че парите не са от джоба на българските данъкоплатци. Но тъкмо да си отдъхнем, въпросът на „Дойче веле” защо тогава за поредната неясна и неработеща наша структура се товарят германските данъкоплатци, на 18 февруари 2011 г. получи повече от недвусмислен отговор от вътрешното министерство в Берлин – Германия не давала нито евро за проекта. А Ролф Шлотерер, представен в София като една от ключовите фигури в него, бил просто съветник в МВР…
Мистичният Център с главно Ц
Оттогава, ако забелязвате, мина точно година. През това време не е регистрирано възмущение заради меко казано невярната информация за финансирането на центъра. Като изключим малкото на брой критични публикации в смисъл „Абе какво стана с този БОРКОР?!”, прекалено продължителното и поглъщащо сериозен паричен ресурс „окомплектоване” се случва в условията на пълен медиен комфорт и тотална гражданска незаинтересованост за бездънната яма, в която се изливат средства от бюджета.
Да, яма, защото наред с този мистичен засега център е налице цяла армия от антикорупционни комисии, инспекторати и звена за вътрешен контрол в почти всяка институция, включително и в специалните служби. И досега например не е ясно какво се случва с Комисията за борба срещу корупцията към МС, която преди няколко години прерасна в Дирекция “Главен инспекторат” към Министерски съвет.
Същевременно БОРКОР се очерта като орган, който дублира функциите на въпросната дирекция, а корупцията у нас си остана на стабилни нива. От идването на ГЕРБ на власт индексът за възприятие на корупцията на „Трансперънси Интернешънъл” се смъкна от 3.8 пред 2009 г. на 3.6 през 2010 и на 3.3 пред 2011 г., а България се придвижи от 71-во място през 2009 г. на 86-то през 2011.
Това, между другото, твърдя не само аз, а и Диана Ковачева, днес министър на правосъдието. Пред сп. „ТЕМА” от март 2011 г. Ковачева – все още в качеството си на изпълнителен директор на “Трансперънси интернешънъл – България”, дава данни за корупционния индекс и препоръчва БОРКОР да не се превръща в „пощенска кутия, която просто препраща сигнали към прокуратурата”.
Впоследствие обаче се случи точно това – аналитичното звено към МС, което трябва единствено да планира мерки и политики за борба срещу корупцията, пусна по пързалката към прокуратурата и трите сигнала, свързани с продажба на земи в Природен парк „Странджа” и край къмпинг „Корал”, в които се оказаха замесени ред овластени лица. С обяснението, че то няма разследващи функции, шефовете му си измиха ръцете и продължиха да усвояват средства за „анализи” и „политики”, които вероятно ще дадат някакъв резултат, но със сигурност не много скоро.
Такава впрочем е и съдбата на проекта „ЧЗКВСГ“, описан в началото: Комисията от важни лица се събира. На първото си съвещание решава да създаде подкомисия за уточняване на проблемите. На второто заседание комисията избира и подподкомисия на подкомисията, която да конкретизира възникналите въпроси. Минават „година, две, три, пет, десет, двадесет…“ и накрая всички забравят за какво са се събрали.
Що е то ЧЗКВСГ?
 

Човекът, за когото всички се грижат…

Но лицето Д.И.С. (Димитър Иванов Стоянов), което се подвизава с творческия псевдоним Е.П. (Елин Пелин), не приключва темата толкова повърхностно. Във фейлетона си „Човекът, за когото всички се грижат” (ЧЗКВСГ) той отива отвъд кухотата на подобни проекти, за да ги разгледа не като безобидна приумица за имитация на дейност, а като вредоносен замисъл с деморализиращи, а оттам дори фатални последствия за обществената жизнеустойчивост:
И така… Един ден в залата, където заседавали специалистите, учените, академиците, икономистите, финансистите, инженерите, архитектите, химиците, ботаниците, зоолозите, лекарите, хигиенистите, филолозите и т.н., случайно влязъл човек „от народа“. Притеснил се той, извинил се и заотстъпвал назад, но тогава някой от комисията извикал: „Най-после, спомних си! Господа, ето го главното. Ето за какво заседаваме. Ето лицето, за което всички се грижим. Нека всички специалисти приложат своите методи, за да го разберем, да открием болката му и тогава въз основа на науката да му помогнем ефикасно!“
Следващото заседание обаче се отложило по случай ваканцията. И когато след два месеца комисията отново се събрала и решила „да се пристъпи към анализа на лицето, за което всички се грижим“, разсилният съобщил, че въпросното лице е починало. „Как така умря?“, попитал председателят. „Така, бяхме забравили да го храним“, отговорил разсилният.
Следва поантата: Никой не заплакал, никой не се притеснил. На никого не му пукало какво се е случило. Проектът „ЧЗКВСГ” дори не приключил, а финалът останал широко отворен: „Заседанието се вдигна за следующия път.”

 Любослава  Русева, в-к „Преса“